Нюанси

                                                            

                                            Нюанси

    Нюансите на бяло - черния спектър на светлината не носят топлина на душите ни. Те очертават контурите на свят, в който самотата е попила в порите на всичко видимо и притиска човешката душа в менгемето на Тъгата. Последната е маската на носталгията... онази сила, която ни тика по пътя към себе си и небесната ни Родина!
     Бих искал сърцата ни да съберат повече обич и топлина. Бих искал очите ни да виждат повече от сивите нюанси на безличното ежедневие и търсят деня в цялата му красота... от порумяняващото утро, през цъфтящите багри на деня към аления залез... до черния покой на ноща. Бих искал сърце и очи да станат приятели и разменят ласките на Светлината и Топлината... принадлежащи винаги една на друга. 
    В този ден Багрите на Деня и Топлината на сърцето ми не затанцуваха любовния си танц и лишиха кръвта ми от бълбукащата игривост на червената Река на Живота. Не беше студът този, който вледеняваше струите живинка стремящи се да достигнат всяко кътче на тялото ми. Не беше свенливото зимно слънце, което лишаваше деня от гланцът на видимото. Не бяха и очите... те само бяха вперени в нищото на човешката самота. 
       Днес ще избягам от затвора на притихналото и настръхнало от липса на любов сърце. Днес ще прережа ръждивия разкъсващ пояс с който е обвито то и ще дам отново въздух на душата ми... да диша... да диша с устрема да люби всичко, което е лишено от благословия на цветовете на природата! Там някъде ще "поникне" и Тя... Тази, която е достойна за любовта ми!

За последно

                                                                          За последно

        Не човешкия мозък, а човешкото сърце задвижва ръката за прощалния допир. Това протягане е винаги в забавен кадър, когато времето за едната от двете ръце вече не съществува.
       И аз, моя приятелко, виждам моменти от миналото в забавен кадър. Виждам моментите, в които твоето присъствие насищаше дните с цветовете на радостта и ги правеше празнични и светли. Чак сега разбирам, че тези цветове и светлина беше Ти, а радоста - твоя танц с Живота. 
     Сега, когато вече си отвъд или още витаеш наоколо в опит да си вземеш окончателно Сбогом с тази земя, ти, моя приятелко знай, че нашите ръце ще останат вечно една в друга. Има един Допир, който никога не спира и това е допира на човешките сърца. Веднъж докоснали се едно до друго, те никога не се разделят, защото това, което ги свързва не е от тази земя, а от Небето... допира на истинската любов.
      И ето... Докосвам се със земната си дреха към теб и галя това, което остана от Теб. Усещам все още топлината, която си отива и това ми напомня, че без огън, няма и топлина, а където е горял огън е имало и светлина. Споменът за Теб ще ме топли и осветява тъмното в дните ми... и ще ми напомнят да грея като Теб.
      Сбогом слънце!

Отново Цял

                Отново Цял 

Животът, който го живя 

живян от друг е... ти сънува.

И смърт и немощ там изтля.

Не беше ти... на труп слугува.

Сега си Цял и пак изгря...

Сърце от пламък в теб лудува. 

Животът.... тъй и отшумя...

Суетата му сълза не струва.

И само сянка с теб вървя.

Не беше сам... с луна будува.

Сега си Цял и пак изгря...

В небето никой не нощува... 

Животът, който се живя

живян напук е... ти бълнува.

И попът мършата опя.

Тя в черна дупка ще векува. 

Сега си Цял и пак изгря...

и вечен огън с теб танцува. 

 

Сезони на вечността

                                             

                                           Сезони на вечността

    Знам, че жената в Теб е вечната Пролет, лятото е твоята зрялост , а есента твоята вярност и утеха. Зимата затваря този цикъл и ни прави окончателно едно... където леда е копие на диамантът на Вечността... Завинаги заедно: Тук и отвъд!

      Знам... знам, че ръбатостите ни, които ни събраха, бяха и остриетата, които разкъсваха паяжината, в която ни беше оплела земната обич... това бледо копие на небесната Любов. Ти не забравяше, че си Пролет... аз не забравях, че съм вятър, облаци, суша и проливен дъжд... Не забравях, че съм стихиите, които Ти укротяваше с дъха на разцъфтяващия живот! Аз Ти давах смисъл, а Ти раждаше същност... небе и земя в страстната прегръдка на Божието проявление!

       Все още от Теб се изсипва в простора звездната прах на пролетното начало... цветята на Вечната Всеотдайност правеща от Теб богиня на Животоносното, Майка на Вселената... Там сезонът е винаги Пролет, а цветята са плодовете на Любовта!

 

Тъга

Тъга

    Недоизплаканото в нас не е влагата на тъгата, а сподавената страст на несподелената Нощ. То е извора без поток... и реката без бряг. Другари са му облаците без дъжд и небето без птици. Любовник му е хоризонта допрял устните на синьото и тъмнината в огъня на прощалната целувка. 
     Недоизплаканото в нас не принадлежи на земята. Тя обича кръвта и жертвата и се плаши от чистотата на невинното. Земята е сплетница. Обича шумното и драмата на ровещите се из нея страсти и се плаши от тишината на покоя. Това, което за нея е края и смъртта, за душата е началото на завръщането...заченато от неизплакана тъга...

Спасен

                            Спасен

Когато тинята на пъкъла разравям, 
когато воплите са арии от страх,
когато погледа дори не си изправям, 
уж сеех обич, а омразата обрах,
тогава само, че започвам да забравям
спасява ме... превръща Тебе в прах.

Когато дъното на пъкъла проблесне,
когато огледало там ме отрази,
когато образът отсреща с ярост плесне, 
уж беше аз, но никак не щади,
тогава кой кому в очи да кресне:
Обичан бе... съмняващ се срази! 

Когато лавата на пъкъла загасне, 
когато кръв и огън в камък се втвърди. 
Когато пак Земя с Небе се срастне, 
уж вечен Ад, но пак сърце тупти, 
тогава милост Свише Теб ще тласне, 
отново с мен... но вече аз съм Ти! 

 

Навсякъде

                        Навсякъде 

Нагоре... пророкуват ми звездите. 

Надолу... крача в нечии следи.

Надясно... виждам кимат ми предците. 

Наляво... била съм явно и преди. 

Навътре... тръпнат в мен мечтите. 

Навътре... спомена за Него бди. 

Нагоре... неми пак са небесата. 

Надолу... черно ласкава земя. 

Надясно... как ридае тишината. 

Наляво.... всяка сянка избледня. 

Навътре... а сърцето се подмята. 

Навътре... беше там, но отшумя. 

Нагоре... все молитвите не спират. 

Надолу... прах и пепел се върти.

Надясно... птици ветрове копират. 

Наляво... няма кой да ми прости.

Навътре... а гърдите ми напират.

Навътре... но в дъхът напираш Ти.