Спасен

                            Спасен

Когато тинята на пъкъла разравям, 
когато воплите са арии от страх,
когато погледа дори не си изправям, 
уж сеех обич, а омразата обрах,
тогава само, че започвам да забравям
спасява ме... превръща Тебе в прах.

Когато дъното на пъкъла проблесне,
когато огледало там ме отрази,
когато образът отсреща с ярост плесне, 
уж беше аз, но никак не щади,
тогава кой кому в очи да кресне:
Обичан бе... съмняващ се срази! 

Когато лавата на пъкъла загасне, 
когато кръв и огън в камък се втвърди. 
Когато пак Земя с Небе се срастне, 
уж вечен Ад, но пак сърце тупти, 
тогава милост Свише Теб ще тласне, 
отново с мен... но вече аз съм Ти!