Ius primae noctis

Ius primae noctis

„ Походката й бе на ангел принебесен,

а сладките слова от нейната уста

се лееха като вълшебна звънка песен.“

/ Франческо Петрарка /

  Огънят винаги завършва това, което бива запалено от кръвта. Огънят е най-непокорния от четирите елементи, и макар че на тази земя е в привидна хармония с въздух, земя и вода, неговата необуздана природа сочи към Небесата… защото там се кръщава с пламъци! 

  Само пречистена от него мога да Те върна на Небесата, Обична моя, първа и последна Любов. С устните, с които трябваше да те целувам и изпивам, пях монотонните молитви, водейки те през мрачните катакомби към светлината на кладата. С ръцете, с които трябваше да Те прегръщам и държа в обятията си, сега държа веригата, стиснала в желязна прегръдка плътта, която трябваше да любя. Очите, с които трябваше да шаря и попивам великолепието на женската геометрия, правеща от Теб богиня на сладострастието, сега бяха вперени в лист хартия, нашарен с траурната религиозност на засушената човешка душа… Да, Мила… Аз съм твоя палач, но и твоя истински верен любовник.
  Не обетът правеше нашата любов невъзможна тук, моя Обична. Не черните ми одежди, навлечени насилствено от липсващи отговори на страховете ми, ме спираха да ти покажа цветовете на емоциите, на които съм способен и нежността, с която мога да ги затопля. Не, Обична моя! Спираше ме времето, в което живеем! Спираше ме най-жестоката от всички чуми, която можеше да съществува, тази на Мистичната Любов... зараза покосила една цяла епоха. Тя се промъкна в свещенните храмове, в молитвите, в ритуалите и церемониите, в семействата и обществото. Тя покоси усмивките и грейналите очи на лицата на хората и извзе детската им невинност. Заля ги със стадна емоционална фригидност и направи чудото Емпатия невъзможно. Мистичната Любов изнесе и изсмука сетивата, чувствителността и сензитивността на хората високо в имагинерните недостижими Небеса и направи чувствеността на земята невъзможна. С това плътта и кръвта бяха погребани и тяхното присъствие тук беше само фиктивно и впрегнато в омагьосания сив кръг на разплод, пот и кръв, разливани по полетата на алчността, страха и жаждата за власт и надмощие! В този лишен от надежда свят, Любима моя, се появи Ти… и го срути, спасявайки мен!

  Ти не връхлетя в света ми като похитителка или вихрушка. Не се промъкна като крадла, дебнеща несретник вперил очи в тъжното си съществуване. Ти се появи като свеж бриз и извърна погледа ми, който за последен път гледаше света с матовостта на безразличието. Ти отвя от мен пепелта, в която се превръщах приживе. За миг се вкамених, скован от твоето присъствие, което оплождаше всичко наоколо с непознати за мен до сега багри и цветове.
   Пространството придоби дълбочина. Околността изпъкна с особен бистър и жив контраст. Звуците престанаха да дразнят с натрапчивост и придобиха ритмичност на странна недоловима музика, но в ритъм тактуващ сърцето ми с нова пулсация. Твоята поява разкъса онова сиво - матово було, което скриваше истинския свят от мен и от смъртните несретници лишени от сетива за него! Ти се появи като Богиня, уби Бога, в който вярвах и на негово място остави пространство за въздух вливащ в гърдите ми свежестта на живота! 

  Не беше лесно да Те доближа. Не беше никак лесно да Те заговоря. Невероятно трудно беше да разчупя бетонността на думи, походка и движения и да изкривя устните си в животворността на усмивката. Не бях учен на това… Нямаше кой да ми покаже. В твоето присъствие аз се размеквах като глина и предавах в невидимите Ти ръце, които създаваха нов човек… човек способен да обича. В този свят нямаше място повече за старата сянка въобразила си, че живее. Тази сянка придоби контури и форма извайвана от твоя пронизващ поглед, галещ смях и кадифен глас изглаждащ всички ръбатости в мен. Ти не само ме създаде наново, но и ме дари със Същност.

  Първата ти целувка остави тръпчивия вкус на мушмул на устните ми и ме зашемети в състояние, в което времето изчезна като величина. Светът наоколо се огъна и видях теб и себе си в неговия център. Нищо повече от това, което се случваше в него нямаше значение. Хората се превърнаха в сянки, небето придоби кристална дълбочина и с изненада открих, че очите Ти са част от него. Топлината на тялото ти ме облъчваше и разтапяше сетивата ми в особена лекота… лекота, подсказваща природата на птиците и тяхната свобода!

  Това щастие не можеше да продължи дълго. Този свят не го позволяваше. Небесата не бяха сглобили от елементите тук увеселителен парк за деца. Това беше пазар, на който дръзките плащаха за всеки миг щастие с еони от терзания, болка и мъка… На ред да заплатя бях и аз.

  Перфидният ми план, предизвикващ Боговете, не беше сложен. Имах право на Първата Нощ. От Теб получих всичко, което може да се вземе от една смъртна жена под формата на всеотдайност, ласка, нежност, страст и посвещение. Сливането завърши този свещен ритуал и ни направи едно завинаги. Ти също го усети и осъзна. Два съгласяващи се един с друг, пълни със сълзи погледи кимнаха одобрително и се сбогуваха във все още свенливото утро. От тук нататък връщане нямаше. 

  Да предадеш на кладата най-силната си, истинска и единствена Любов е акт на висша жертвоготовност и мъченичество. Да предадеш съществото, даващо смисъл на жалкото вегитиране, наречено човешко битие, е форма на себеотрицание, създаващо святостта на посветените. Да поднесеш факела с огън с ръката, с която си галил цяла нощ косите й и видиш ужаса в очите, които си целувал в мрака, това е фанатизма на безумно влюбения… готов да принесе в жертва себе си. Сега, когато Ти и аз сме едно цяло, кой е палач и жертва  няма значение. Болката е обща!

  Пламъците обгръщат вече плътта, дарила ме с най-нежния възможен огън. Кладата пречиства от тленността субстанция, взета назаем от звездите, и превръща в пепел земното Ти проявление. Ти ще изгрееш отново в свят и време, в което Любовта ни няма да е грях и престъпление, а форма на всеотдайност, заразяваща с живот и къпеща с радост. Там Ти ще ме очакваш… и не за дълго. 

  Кръвта се стича и попива в грешната земя и връща последния данък… данък живот. Ти ме чакаш отвъд. Тази мисъл подарява последната ми усмивка на този свят и ме помирява с него… Вече не съм само влюбен, но и свободен!