ЛОГОНАВТИКА: Красотата убива

Красотата убива ( Роман )

" Само луд, мъдрец или философ може да полива асфалта с надежда, че там ще поникнат рози!"

На смачкания лист залят някога с кафе, тези редове звучаха доста тривиално и безсмислено....., но не и за човека пратил листа в кошчето за боклук.

Утрото, в което Джои се надигна със стоманен вкус в устата и болезнено присвити очи от леглото, по нищо не подсказваше приятни развръзки през деня. Погледът му се фокусира в дизайнерския часовник на стената и стрелките отказаха информация за по - нататъшни действия. Блудкаво усещане, че двата часа сън през нощта не са били достатъчни и денят ще бъде дълъг, предизвика мускулен спазъм издърпващ завивката през главата му и това му напомни инстинктивно майчината утроба.

Някакъв остатък от воля го изправи на крака и поведе към банята. Огледалото изчезна като опция за сутрешна хигиена. Пастата за зъби подсили неприятния вкус, а студената вода върна малкото чувствителност, на която беше способна кожата. Два бързи замаха на ръцете подсигуриха прическата, която нямаше много варианти поради осиротялото теме и лъсналото чело. Тази сутрин определено беше гадна.

Кафето беше отвратително и даже не му даде шанс да се наслади на цигарата, която белите му дробове отхвърлиха възмутено с туберколозна кашлица. Наврян в няколкото квадратни метра лично жизнено пространство, нещо като импровизирано бюро отрупано с рафтове, по които безразборно стояха различни по калибър и тематика книги, Джои включи компютъра и замислено се загледа в снимка висяща на стената отсреща. Бърза интерпретация на нещо като медитативна техника за отпускане, възстанови цялостната картина на изминалата нощ и ехидна усмивка промени лицето му. Ролята му на придружител на компанията приятели окъпали нощта в дрога, алкохол и скъпи жени му напомни за пореден път, че животът му е отредил позицията на вечен наблюдател стоящ на крачка от "удоволствия", мечта за всеки средностатистически алфамъжкар, но с интуитивна дебелоглавост и инат никога не си позволи да вземе участие. В края на вечерта - сутрин, след като буквално пренесе всичките си приятели в леглата им, се завря в самотно барче и се окъпа в бутилка Чивъс Рийгъл. Няколко заляти с неизвестна доза алкохол мутри, шареха с матови очи по пищния релеф на подскачащата руса келнерка и издаваха мучащи звуци трудно определими като вербална комуникация. Още с кацането на бутилката на масата му, очите му се срещнаха с тези на скокливата русокоска и той усети странен интерес и тръпка, с която изключително рядко удостояваше който и да е било. Вътрешното равновесие, което го правеше повече ексцентричен особняк, отколкото железен мъжкар изчезна и той си позволи дискретна усмивка. Облеклото му, излъчващо пресилена елегантност въобще не подхождаше на тази дупка наречена бар и в комбинация с поведението му, придаваше силно присъствие. На това присъствие явно русокоска не издържа и след неестествено приближаване приседна сковано до масата му, разля съблазнителна усмивка и проговори:

- Желаете ли нещо друго освен уиски?

Джои направи естествено драматична пауза и отвърна спонтанно и без да се замисля:

- Съмнявам се, че можете да направите нещо повече от присъствието си тук. Това е повече от достатъчно.

Запали поредната цигара и впери пронизващ поглед в привлекателната блондинка. Лицето му се разшири в странно спокойствие и почти недоловима усмивка изпъна устните му. Скокливка се смути, подскочи и се плъзна към барчето. Един странен субект размахваше ръце интерпретирайки желание за още огнена вода. Миг след това блондинката отново се озова до Джои и смутено промълви:

- Приятно ми е, Сара - изпъна вдървено ръка и странният и маникюр проби затъмненото заведение.

Джои я пое деликатно и отвърна:

- Джонатан, поне така пише на личната ми карта.....

- Простосмъртни безумецо, пристъпващ прага на Храма ми, осмеляващ се да ме погледнеш в очите и нарушаващ спокойствието ми, какво те носи в измерението на вечните терзания?! Защо си използвал Свещения Ритуал, достоен само за посветени и какво те прави по - специален от биоплазмен мехур пълен със страхове, егоцентричност и алчни надежди? Какво?!!!! - Нека, Ваша Всеобхватност ме прости.... Пристъпвайки прага на Храма желаех смъртта повече от живота. Направих Свещения Ритуал точно с тази цел: Да умра в измерение, от което няма завръщане и спасение! Да умра в измерение, в което мъката и страданието, болката и терзанието, сливайки се с вечността се обезсмислят и губят интензивност! Ваша Всеобхватност, вашето царство е моят единствено възможен дом и спасение! Милост, милост! Разкъсайте ме и ме пратете при несретниците..... Те нямат спомена за Красотата! Те не могат да страдат! Не могат! За тях страданието е начин на съществуване и насъщния хляб за душите им! Милост! Разкъсайте ме и ми вземете спомените и паметта! Дайте ми най - горещия огън и най - назъбените остриета и разлагащи отрови...... те поне не заразяват с илюзии и време, не те въздигат, но не те и свалят! Те нямат лицемерната ласка на любовта, наивността на надеждата и продажността на екстаза....... нямат подлостта на обещанията и критичната философия на образа в огледалото! Те нямат блудкавата меланхолия на залеза, лукавата страст на нощта и сълзливите обещания на утрото! Милост! Милост!

Вездесъщият Демон на Тъмнината наведе глава, извъртя се в посока на окървения олтар и походката му подсказваше натрапчива замисленост..... Пристъпваше неравномерно, движещ се в кръг около неочаквания пришълец и само тъмните одежди издаваха мрачната му същност. Пясъкът в кристалния часовник, закачен на дърво с клони плъзгащи се като смутени змии, се изля за миг и направи времето неопределено. Демонът се приближи като пробуден към несретника, погледна го с изгаснал поглед и червеното в очите придоби виолетовосин отенък. Излъчваният ужас изчезна и синя вълна от спокойствие заля лицето на самоубиеца. Господарят на Тъмнината проговори отново:

- Странен експеримент правиш, пътниче.... Странен и опасен. Тези твои думи не са на грешник и самоубиец! Тези думи не са излезли от устата на бездарна жертва! Тези думи са думи на мъченик, а място за такива тук няма...... Съжалявам пътниче, съжалявам! Виждам твоя живот..... бях за миг Ти и попих вълноломите на съдбата ти. Родих се и умрях в радостта и мъките ти....., но не си за тук.... не си!

III

" - Насилието решение ли е?

- Зависи какво разрешава.

- А разпиляната плът дали е отмъщение?

- Кръвта не може да страда.

- Какъв е смисълът тогава?

- Да прекъснеш нечий път, преди да е извървян докрай.

- И това го лишава от целта?

- Не....заобиколката е дълга и страшна....

Ако ги нямаше пръстите, кървавата дрипа парцали с нищо нямаше да подскаже, че са останка от човешка ръка. Взривът заедно с неидентифицирания още автомобил беше отнесъл и няколко десетки прозореца на околните сгради и беше разпилял безбройни хартии, два сутиена с извънземен размер, кучешка колиба и надуваема кукла със странно отворена уста. В отсрещната сграда зееше дупка, приличаща на готическа катедрала и бълваща пламъци. Едно куче подскачаше странно жизнерадостно наоколо и във все още разнасящия се пушек, не се знаеше на колко крайника се предвижваше. В пастта му стърчеше сюрреалистичен израстък, в който смелата фантазия можеше да различи обект с произход от тазобедрена става до щанга за монтиране на гуми.

Следователят Конопенко се изхрачи възможно най - безшумно и хвърли изпълнен с досада поглед към униформените полицаи и пожарникарите, суетящи се около местопроизшествието. Кафето беше блудкаво и автоматът, от което беше пуснато отнесе сексуален поздрав. Каква суматоха в понеделника, в който обикновено трябваше да стои пред компютъра, редейки пасианс с изражение на лице, сграбчено от битка с протоколи и документация. Захапвайки поредната цигара се закле наум, че на копелетата разиграли тази понеделнишка шега няма да им се размине. Палейки цигарата, някъде между огънчето на запалката и липсващия, закрит от сградите хоризонт, вниманието му бе привлечено от къс пластмаса, издаваща технологичен произход. Неопределено време след това държеше в ръцете си смартфон и естественото му учудване, че това чудо на техниката е издържало взрива, изкриви лицето му. Ловко изваденият найлонов плик от джоба му подсказа, че професионалността му се бе превърнала в инстинкт, нещо което застаряващата му съпруга не пропускаше да спомене след всеки неуспешен опит да извади патлака. Шибан понеделник. Дано пътуващият вече към лабораторията смартфон да даде повече информация за кървавата баня.

" - Кой път е неправилен?

- Няма такъв.

- Значи да се катериш по склоновете или летиш по магистралата е едно и също?

- Зависи от потта, мускулите и волята.

- Значи животът е спорт?

- Изглежда така, но всъщност е изкуство.

- Но какво творим и изографисваме?

- Създаваме себе си....."

Руси кичури се размърдаха между завивката и възглавницата, и оживиха затъмнената от плътните завеси задушна стая, нагорещена от загрятите от пладнешкото слънце стени и прозорци. Красиво, минало през солариума женско бедро се оголи през чаршафите и подсказа останалата част от тялото и лицето.

За Сара денят започваше там, където другите се подготвяха да го завършат. Следващият един час щеше да бъде най - тежката част от него, докато не преработи и прекара през главата Вчера, Сега и Утре. Дупката, в която работеше и другите наричаха бар и даваше добро препитание, но и хабитат пълен с нередовен сън, дрога, алкохол и изглеждащи нормално социопати и комплексари. С нейните 22 години още не можеше да осъзнае, че тази стоманена пещера и клоака, колкото и да и се струваше интересна и пълна със съблазнителен хаос я закотвяше в измерение, където съзнанието приспивано периодично с алкохол, имаше опасността да се бетонира в светоусещане, което е било крайна спирка за доста "авантюристи". Тя все още не знаеше, че има и друг свят, в който самосъжалението и обвиненията към съдбата можеха да бъдат интерпретирани и по друг начин. Свят, където не обстоятелствата и понесените болки и разочарования са мотора на самоунищожението, а свят в който същите се превръщат в оръжие на смел войн, изящно косящ редиците зомбита и вампири, търсещи в предизвикателната и женственост обект на хормонални изригвания.

Изправи се олюлявайки, чаршафът се свлече по гладката и нежна кожа и стаята промени интериора си за миг. Не беше светлина, а заливащо присъствие променящо всичко наоколо. Хладният душ изми матовия и поглед, облекчи шума в ушите и и отпусна притиснатите и слепоочия. Съзнанието и взе да се прояснява, но все още не можеше да сглоби мисъл, достойна за понятието "формална логика". Сухият и сърбящ нос напомни, че алкохолът е бил неутрализиран с бели чертички, а странното безразличие, изпушената "лула на мира". Единствено ясният спомен, че си е опазила "задника" през нощта и даде неoбходимата доза самообладание и гордост, необходима да се усеща достойна да мине и през следващия работен ден. Нещата се нереждаха в познати багри и денят се завръщаше в познатият си уют.

Само глозгащото усещане, че нещо е пропуснала не и даваше задоволството, че всичко е под контрол и, че нещата се развиват в сивата си рутинност. В момента, в който кърпата подсушаваше изящното и предизвикателно тяло в съзнанието и се появиха две очи, дълбоки засмукващи очи ,които изтръгнаха ежедневието и от тривиалността му. Тези очи бяха миналата нощ в бара и човекът, на който принадлежаха беше докоснал струни в нея, чийто звън все повече се усилваше и разливаше по тялото и....... Кой ли беше Той?

"Повръща ми се от тези изкривени физиономии. Зомбита! Зомбита набъбнали от хормони, комплекси и пот миришеща на разложен Страх, страх, страх, че няма да бъдат това, което биха искали да бъдат или няма да се доберат до това, което желаят! Бездарни жертви играещи блудкави роли в евтини сапунки без сценарий и режисура! Жертви..... Алкохол, дрога и биоплазмени чучела дебнещи се в извратена интерпретация на животинска репродуктивност! Пърхащи ноздри и перчене, тестостерон превърнат в мускули, агресия и показност, и робини......, бели и черни робини, танцуващи в ритъма на изгубената женственост и пошлата отдаденост. Вербални екстременти, смърдящи на нечистоплътна психика и мутирало съзнание ,неспособно да усети и интерпретира сигнали стоящи над животинското...... Жертви! Жертви!

В тази оргия на примитивни хищници и безпомощни олтарни животни, поднесени на несъществуващ кръвожаден и алчен за блудкави и хлъзгави страсти Бог, човек остава някъде по трасето..., самотен, тъжен, неразбран, обвит в наметалото на меланхолично самосъжаление и наблюдаващ как Красотата на този свят е изяждана от прасетата и хвърляна на разлагащи се дегенерати и изроди! Къде, къде Всевишни Архитекте и Майсторе на Кукли ,е провидението и Плана Ти?! Нали Ти беше Любовта и Грижовността?! Къде са?! Къде са......

Не очаквай от мен Всевишни Демиурге, разбиране. Знам законите Ти научени в процеса на тъжен и болезнен житейски урок, в който нежността Ти беше по - малка от бича Tи. Ако, за да ме издигнеш е необходимо да ме потопиш в ада, то поне ме лиши от изгарящото великолепие на Красотата... защото тя убива!"

Ирен Белович затвори файла, измъкнат и възстановен от разбития смартфон в лабораторията и го изпрати инкогнито и сигурно на личната си поща. За пръв път в кариерата си крадеше веществени доказателства. Сърцето и беше свито и имаше усещане, че прескачаше някои мозъчни импулси. Всичко направи абсолютно несъзнателно и миг преди да върне всекидневното си и рутинно съзнание разбра, че вече е късно да поправи грешката си. Поозърна се наоколо и виждайки, че няма никой отвори и следващият файл:

"Мидите и детето"

Когато усетим, че сигналите от космоса ни заливат и давят сетивата ни означава,че сме се доближили до себе си... Учудваща е тяхната интензивност. Мисълта зацикля в невъзможността да се справи с безвремието и подсказва, че Време е възможно само в Мисълта, вакуумно спокойствие и яснота, и странното усещане за пълнота и лишено от екстаз щастие... Полъхът на ефирна нежност. Усещаме се леки, свалили торбата на ежедневието, лишени от копието на Утре и жаравата на Вчера.

Тогава покрай нас минават Лица..., усмихнатите очи на които издават, че това са били Лицата даващи ни искрицата, за да вървим напред..., залитащи, препъващи се и окалващи се, но гледащи напред... И тези невероятно искрящи очи напомнят съзвездията, които никога не подвеждат Пътуващия за посоката... и пътя на сърцето.

Мелодия, превърната във вълна изненада, че музиката може да те превърне в платноходка, а липсата на ноти в амплитуда на възнасяне и спускане... люлката на забравата. И виждаш океана в капките, а капките в отронени сълзи на женствена Вселена, залюбена от непреклонен Дух и цъфтяща в танца на Сътворението!

И там някъде видях и себе си..., дете играещо на плажа с черупките на спомените, подреждани в слънца, хора и цветя... Наивно, тананикащо си небивалици дете, живеещо в рая на тук и сега и гукащо в скута на Вечността...

И този файл последва нета към личната и поща, но този път напълно съзнателно. Ирен подпря лакът на масата срещу компютъра и се загледа през прозореца. Сълзи набъбнаха в очите и, а времето навън ги потвърди.

Стерилността на Алпите и тяхната каменна яловост не ги лишаваше от удивителната им красота. Това тектонично недоразумение на земните пластове в периода, през който земята е намествала застиващата си повърхност, сблъскала два континента и отцепила по - късно същите един от друг, е било последвано от багрите на растителността, пулсираща между белия и зеления сезони. Снегът подсилваше суровата красота, но миеше съзнанието с девствена чистота. Там някъде в полите между швейцарските и австрийските Алпи, седнали на два дървени шезлонга и вперили очи в просторите на величествената гледка, седяха полуизлегнати две същества, които на пръв поглед не биха се отличили от средностатистически турист, но по - внимателното вглеждане щеше да издаде неземния им вид и характер. Около тях нямаше никой.

- Знаеш, че не съм избрал това място за среща случайно - проговори единият от странните туристи. - Знаеш също и причината да те помоля за тази среща. Само тук на това място и на тази земя може да се преструваме на приятели и съмишленици. Отвъд сме вечните врагове и непреклонни съперници. Фактът, че сме от един Отец не ни прави близки и роднини... Напротив, всеки от нас трябва да живее с отредената си роля и част от нея е изкуствената омраза един към друг. Съжалявам... И това го разбираш.

Очите на съществото от другата страна се изтръгнаха от хоризонта, намалиха размера на зениците и те приеха котешка сплесканост. Лицето му се нагърчи в изострени и ръбести контури, а кожата му пребледня в сива белота. Сенките под очите му се разляха в мастилени капиляри, а устните му почерняха. С дрезгав неравномерен баритон проговори:

- За да бъда честен пред себе си Брат ми, трябва да призная, че тази превърнала се в планета черна дупка, наречена Земя е един от най - странните и абсурдни шедьоври на Отца... Никога, ама никога няма да оспоря неговата гениалност! Този респект от моя страна ще крепи вечно създаденото от него! Признанието на изгубен, но благодарен син...

Неопределена във времето пауза потвърди, че депешата беше стигнала отсреща и издаващият невидима светлина и благост турист, се усмихна с огряваща усмивка. Обърна лице към сивочерния си събеседник, протегна ръка към него и разтваряйки дланта си, в нея трептеше къс зелена тревичка. Вятърът духна тревичката и миг след това се раздипли в ято от птички, отлитащи в разни посоки за миг замъглиха гледката и след това направиха простора още по - ясен. Благият турист промълви:

- Ролята ми не ми позволява да те нарека Брат. Това нарушава правилата. Добротата, красотата, нежността и съчувствието са не по- малко проклятие от твоето, Съпернико по неволя. Знаеш, че за това сме тук. Събрало ни е несъвършенството на Полярността и вечната, станала отдавна скучна игра на противоположности. Това е волята на Отца и времето не играе роля в плановете му. А това време! Ах, това смилащо с бетонното си безразличие време... То е нашият общ враг и проклятие. За Отца то не съществува, но ние се пържим на цвърчащата му скара и разиграваме с патос Сътворението, превърнало се от спектакъл в пародия на суетата. Нещо се случва... Усещам го и това е причината да те поканя.

Благия наведе глава и се вгледа в усърдните мравки, шарещи между стръкчетата алпийска трева, бурени и цветенца. С леко развяване на ръката промени багрите на цветята и изправи полегналите растения. Мирис на билки се разнесе наоколо, а вятърът притихна окончателно. Вакуумна тишина загърна простора и синьото в небето падна върху тях. Миг след това мастиленият сивочерен демон проговори отново:

- Братко, поредната платонова година затвори цикъла си и започна нова ера! Но никога преди поредният апокалипсис, бележещ това събитие не е имало толкова предвестници на еволюирало съзнание! Никога! И това го потвърждавам аз - Господарят на сенките и тъмнината! Деволюцията на колективното съзнание приключва и аз се отказвам да продължа да дърпам надолу в черната дупка на вечното терзание. Изморен съм... Трябва да отпусна поводите преди да бъда засмукан и аз. И аз, черният паднал ангел се нуждая от покой... Покой, който въпреки, че не съществува в Отца, е единствената илюзия, която си заслужава да бъде изживяна!

VII

" - Колко дълго е един копнеж, измерен във време?

- Ако времето съществува, копнежът е вечен.

- И няма достигане?

- Не може да достигнеш себе си в това измерение.

- А има ли някой друг?

- Да, но и той не може да достигне себе си.

- Значи копнежът е илюзия?

- Не..., копнежът е недостижимост..."

Ирен Белович беше доста атрактивна жена и зрялата и възраст почти не се издаваше от жизнерадостната и походка и маниери. Една дузина неуспешни връзки и разочарования не бяха достатъчни да набръчкат психиката и и попарят красивото и все още младежко лице. На 36 години с непоклатим оптимизъм и вяра знаеше, че въпреки безпощадното отброяване на биологичния и часовник, нямаше нищо фатално и непроменимо, а това че съдбата и все още не бе я срещнала с истинската и половинка, приемаше като продължително изпитание със задължителен хепиенд. Изключително внимателно подбраните и партньори за интимни моменти поддържаха задължителната част в женствеността и, наречена сексапилност и я лишаваха от типичната за монахини и верни съпруги психози, неврози и медикаментални терапии на неизживян екстаз. На никой от любовниците си, състоящи се предимно от полущастливо женени мъже, не предложи сърцето си, но дари същите с море от хормонално щастие, което определено взе акъла на някои от тях. Остана вярна на принципът си: "За истинския ще оставя всичко!"

Въпреки това и тя не беше лишена от виенското колело на емоциите и моменти на депресия, самосъжаление и безнадежност. Без тази амплитуда нямаше да отговаря на понятието човек и щеше да е като герой от евтина холивудска продукция, в която персонажите са константни като бройлери и яки като Чък Норис. Чувствителността си изливаше в четене на книги, рисуване и танци. Танците поддържаха тялото и даваха лекота не само на походката и, но издаваха и присъствие. Всички я обичаха и кариерата и се дължеше не толкова на пресметливо лицемерие, колкото на каризмично и искрено приближаване към хората.

В края на този доста странен ден, седнала пред компютъра все още по халат, ухаещ на тяло окъпано в екзотични есенции, Ирен се взираше в монитора и четеше откраднатата от лабораторията информация. Изпратените останки от смартфона, получила от отдел "Убийства", бяха запазили почти всичката дигитална информация ,която съдържат. Името на собственика беше Джонатан Солина. Беше идентифициран и издирен адреса му: 44 годишен, разведен с едно дете и водещ се на работа към фирма за търговия с автомобили като пътуващ агент.

В смартфона липсваха СМС ите и каквито и да е било снимки, но полицията беше вече изпратила заповед от прокуратурата до мобилния оператор да предоставят цялата им записана информация. Обществена тайна беше, че мобилните оператори имаха не само записани всички разговори, но и всяка дигитална информация, напуснала и влязла в телефоните заедно с точните координати и часове. Това беше другата част на Закона в "Модерни демократични времена".

Смартфонът съдържаше освен това няколко мегабайта текстове, които повече от явно бе, че бяха писани от собственика. Не бяха редактирани и съдържаха не само синтактични, но и логически грешки. Това бяха есета на абсурдно различни теми, поезия, научнофантастични новели, философия и психология и всичко това написано в стил, който Ирен никога не беше срещала. Това толкова я изненада, че сега стоейки пред компютъра и за секунда не съжаляваше, че си присвои тази информация. Точно разсъждавайки върху това, вниманието и се съсредоточи върху едно стихотворение от непознатия автор:

НЕДОКОСНАТАТА

Дочувам стон на недокосната душа,

изплашена от впиваща се сянка,

измъкнала се от бедрата на нощта,

заляла пътищата в дрямка.

Долавам стон в несбъдната мечта,

пронизващ поглед впит в небето

застинал със звездите в пиета

и галещ полъх стигащ до сърцето.

Това е стон от недокосната съдба,

жена в харем на свят сиротен,

където ласката се дави във тъга

на птицата във полета самотен.

И само утрото ще прати радостта

на капките родени във очите,

посипали земята и плътта

и пясъкът родили от скалите.....

Ирен отново се взря през прозореца. Навън нощта беше по - нежна от всякога.

VIII

Следователят Конопенко се ровеше флегматично из апартамента на Джонатан Солина. В малкото бюро претъпкано с книги, списания и хартии, между които се провираше скъп компютър, бяха необходими минимум няколо сътрудници, за да се подреди и изземе всичко, което можеше да послужи за веществени доказателства. Нищо досега от този хаос не привлече вниманието му, дълго тренирано в професионална интуитивност. Дълго задържа погледа си върху рафтовете с книги, в които единствено свещените писания на повечето познати религии бяха подредени в нещо като симетрия. Забеляза, че литературата беше минимум на 6 - 7 езика и не малка част от нея беше на руски език. Най - отгоре стоеше дебела книга със заглавие: "Енциклопедия на психоактивните растения". Тази обемиста тухла спокойно можеща да спре куршум среден калибър, предизвика любопитството му и с бърза рутинност успя да сортира страниците, които имаха най - много следи от посещение. Banisteruopsis Caapi... Аяхуаска... Конопенко се усмихна по детски и си припомни посещението си в Бразилия преди повече от десетилетие и екзотичната му среща с шаманското психеделично питие.

Застаряващият вече следовател имаше външния вид на човек, нокаутиран от липсата на щастие през втората половина от живота си. Безразличната му, лишена от емоции физиономия и прегърбената му походка и стойка, издаваха професията му на всички, разполагащи със средностатически интелект. Жените го намираха за отблъскващ, а мъжете интуитивно страняха от него. Това не го вземаше присърце, но все още циркулиращата му кръв и заспалата, но жива сексуалност го пращаше от време на време на гости на развратната депресия и парещо самосъжаление. Увяхналата му и деформирана от тривиални навици съпруга не беше обект на каквото и да е желание, а заплащането на повдигащи тонуса услуги отпадаше като вариант не само заради скромния бюджет, но и заради вроденото му отвращение към жриците на любовта. 35 години в полицията окончателно срутиха всяка съблазнителна мисъл в това отношение, изкормена от личните съдби и трагедии на секс труженичките. Последната служебна история в този бранш беше оставила отпечатък в мозъка му на психотрилър, пълен с кръв и окачен на огледалото в банята човешки орган, който в последствие беше идентифициран от медиците като вагина. Тази гротескна картина манифестираше и мнението му за човешката раса като цяло: Хищни изверги с полуадекватно поведение на стадни животни!

Мобилният му старомоден телефон изстърга все още блуждаещето му из хаоса съзнание и отсреща дочу познат глас:

Бих искала да се видим за кратко. Какво ще кажеш за едно кафе в Тестароса?

Приятният женски тембър разтовари главата му от вакуума. Ирен Белович - една от малкото радости за очите му.

" - Как се крепиш на нишката между времето и вечността?

- Стремя се да съм по - лек от земното притегляне.

- Нима това те лишава от залитания?

- Залитанията са по - изящни.

- И паданията са по - безболезнени?

- Не..., ставането е по - лесно..."

Джонатан знаеше много добре, че давещите го сълзи няма да го облекчат и определено ги смяташе за признак на слабост и липса на контрол. Много добре знаеше също, че проливането им е не само отрезвяващо, но и здравословно. Това беше и съзнателна практика на някои посветени, измествайки съзнанието си в такава вибрационна амплитуда да чистят изригналата мръсотията или емоциите, оставили следи от лава в човешката психика. Джои отчиташе също, че не винаги интелигентния анализ и разбиране можеше да се превърне в съзнателен акт. Между тях лежеше трудно преодолима пропаст!

Беше особняк и странен още от детството си. Обичаше да наблюдава хората и усещаше болезнено техните емоции. Тази негова чувствителност го правеше уязвим, но тя бе компенсирана с красива външност, голям ръст и здраво атлетично тяло. Те му спестяваха доста конфликти и неприятности, всявайки на всеки потенциален агресор страхопочитание и респект. Сериозното и красиво изражение на лицето му придаваше и уравновесеност, заразяваща хората около него.

Сълзите на Джои бяха огледалния образ на чувствителността му. Неговата вътрешна борба се състоеше в това да се опитва 24 часа в денонощието да изглежда нормален и да прави нормално впечатление на хората около него. Още по - големи усилия му костваше да води и такъв живот. След 12 годишен брак и последвалия развод разбра, че тук се е провалил, като за пореден път осъзна пропастта, която лежи между Интелекта и Съзнанието.

Сълзите бяха заради нея... и една странна нощ прекарана със същество, което окончателно му даде да разбере, че прибиваването му в този свят и измерение е излишно.

Русата красавица от бара... При повторното си посещение при нея не му представляваше никаква трудност да я измъкне оттам и прекара една пълна с безсмислени брътвежи нощ на пейзажа на малкия, скучен и консервативен град. Сара беше облечена като нощна труженичка и с нейните 23 години в неговото придружение, изглеждаше по - скоро като непослушна дъщеря, ескортирана от баща си. Говореше му типичните за възрастта си безсмислици и обръщаше една след друга чашите "Джак Даниълс" по среднощните барове. Имаше чаровно поведение, но опитният поглед разбираше, че зад него и пресиления и неестествен смях, заучени прелъстителни погледи и маниери, се крие невроза и несигурност. Джонатан вече беше разбрал за злоупотребата и с цялата палитра биохомия, наречена дрога, издадена от влажните студени ръце, поглед и неадекватно поведение. Усети и насилието, което е преживяла някога в близкото си минало и притискащата матрица на семейното и възпитание. Починалият и баща и неуравновесената и майка, крещяха от психиката и... Това не убягна на интуицията му.

Нищо от това, което тя му говореше не минаваше през съзнанието му. То беше заето с това, което стоеше зад потока от думи, които като броня се опитваха да прикрият съществото, спотаило се зад тях. Бързо прекара през главата си тест за дегенеративност, заучен от апокрифна книга на руски учен, работил за руското КГБ и забеляза скрити детайли в Сара, издаващи патологични труднообратими жигосвания на психиката. Семейният и генофонд и беше оставил тежко наследство. Все още Джои не знаеше, че прави грешка и, че моста който се опитваше да хвърли през бетонните и очи щеше да се окаже клопка.

Вечерта завърши в малък алпийски хотел в близост до града. В уютната стая, излегнат на широкото легло лежеше като мумифициран Джои, а в гърдите му беше заровена разчорлена руса глава и многоцветно татуирана ръка обгръщаше рамото му. Не беше способен да мисли. Още с влизането им в стаята и след първото докосване на нежната и плът разбра, че тръпката в нея липсва. Мъжете заместваха ранно почналия и баща и тя им се отдаваше повече с почит на дъщеря, отколкото с необходимия екстаз. Джои се отказа от тази роля, взе студен душ и потъна в леглото.

"Отдавна един от малкото ми приятели, антрополог и програмист Никола, спомена и твърдеше, че двуизмерността на програмните алгоритми с дигиталните им нули и единици не са достатъчни да пресъздадат едно минимум четириизмерно битие като нашето с официалните 3 нютонови измерения и четвъртото айнщайново. Математически, когато в една четириизмерна система съществуват четири векторни величини за пълното възпроизвеждане на същата ,са необходими минимум четири такива. Това означава, че на програмно ниво би трябвало освен нула и единица да има двойка и тройка. Но как по дяволите да се използват те? Един ден разсъждавайки върху това една гениална мисъл експлодира в мозъка ми! Че това отдавна прави природата! Пред очите ми блеснаха четирите базисни аминокиселини на човешкото ДНК . По - късно Иштар щеше да ми обясни, че тези четири базисни киселини отговарят на четирите елемента, създаващи биотопа на нашата планета! Земя, въздух, огън и вода!"

Ирен затвори папката с поредния текст и се отпусна замислено в креслото пред компютъра. Тази научнофантастична новела от непознатия автор я накара да осъмне за втора нощ. В нея се зараждаше все по - голям интерес да научи повече за него. Разбираше, че като заподозрян в бомбения атентат, беше абсурдно човек с неговия интелект и чувствителност, да е извършителят или да има каквото и да е пряко или косвено участие в тази кървава баня. Нещо не се връзваше... Ирен отвори отново една папка и препрочете едно оставило в нея следи, късо стихотворение:

"Обгръща ме, завива ме във люлка,

усещам се олекнал и пламтящ

и ръката да докосва във милувка

отдръпва се от огънят горящ....

Обгръща ме, завърта ме във унес

усещам се без дъх и без съдба,

изчистен от съмнение и орис

усещам във дланта и любовта.

Обгръща ме.... и няма капка прошка,

усещам времето препускащо в нощта,

оставам тук в усмивката разкошна

и в обятия на истинска жена....."

Следващото есе напълно покриваше разбиранията на Ирен за Словото:

"Културата и Словото "

1 ва част

Култура и Слово не могат да бъдат разглеждани отделно. Те стоят в тясно взаимодействие и ако вземем на сериозно: "В началото бе словото...", тогава тяхната неделимост придобива друг оттенък. За да разберем настоящето състояние на модерната Култура би трябвало да разгледаме всекидневната форма на общуване между хората чрез речта и хвърлим поглед върху медийната и образователната политика. Би трябвало да наблюдаваме и интелектуалните лидери в социалното пространство и начинa им на комуникация с обществеността.

Как словото е започнало дългата си еволюцията в биотопа Земя може да се види в изначалния си импулс при животинските видове. Когато знаци и движения, цветова окраска и изпускане на миризливи секрети не са достатъчни да манифестират достатъчно ясно и отчетливо неврологични процеси, необходими за комуникация между животинския вид, тогава необходимостта от алтернатива е придизвикала друго ниво на обмяна чрез звуковия диапазон на вибрации. Изключително ясно се наблюдава това при голяма част от животинските видове по време на размножителния период и генетично хормоналната програма, наречена Разгонване - процес подсказващ силното влияние при Човека в сексуалността му. Не е тайна за съвременната психоанализа, че вербалните смущения в хората имат изключително сексуален произход и причинност - важен момент в по - нататъшните разсъждения.

За да обясним на материалисти и атеисти защо Словото само по себе си е енергийна структура, трябва да използваме тяхната праволинейна логика допускайки, че след като Словото, предизвикано по необходимост вследствие биохимични, биоенергетивни и неврологични сензации, то трябва да има собствена Енергийност, способна да създаде определен ефект в обекта към който се отнася. Не е възможно медиум, какъвто се явава в този случай Словото, без енергетивна стойност или импулс да предизвика енергетивни сензации. Материализмът на физиката на динамиката не позволява този допуск. Не е обаче целта на темата да убеждаваме материалистите в тяхната Логическа едноизмерност. Това не е по силите и на евентуално съществуващ Бог.

Въпреки протестите на материалисти негодуващи от използването на терминология като Квантовост или Кванти извън квантовата механика, е интересно да споменем, че Словото само по себе си носи свойствата на квантовите единици, които могат да се прояват едновременно като енергоносител и вълна / медиум /, а оттук допуска за безпространственост и извънвременност. Но нека напуснем джунглата на Научната високомерност на Материализма и се върнем върху Словото като обществен и културен феномен.

Словото носи не само енергетивност в себе си, но чрез своята универсалност подсказва всички надхвърлящи разума процеси, развиващи се в интелигентното здание на Вселената. Словото е Божествено по своята грандиозност и всеобхватност. Това подсказва, че боравенето с него е по - скоро свещен ритуал, отколкото екзистенциална необходимост и културата на общуване чрез него, е културата на вселенското съзнание и еволюционен порив. Нека оттук хвърлим паралел с модерното общество използвайки горните съждения..."

Не!Не е възможно! Не е възможно човек с такава чувствителност и задълбочен поглед в психиката на хората и фин усет за човешкото битие да избере пътя на насилието и кръвта... Това е невъзможно! Или може би нещо се е случило в последствие с него. Може би... Преди да продължи с предположенията, Ирен грабна телефона и набра Конопенко. Искаше отговори на загадката.

Здрачът и залязващото слънце окъпа в червенооранжева жарава студената каменна плът на алпийските зъбери. Двамата странни туристи стояха все още излегнати на дървените шезлонги и се сливаха в странна пиета с пейзажа. Черният демон наруши вакуумната тишина:

- Брат ми..., помниш деня, в който плана на Отца влезе в действие. Помниш и ослепителната светлина на Зохара, нашата родна сестра... светлината, която ни взриви и запрати в двете измерения, между които започна да се разиграва драмата на Сътворението. Помниш тази невероятна изгаряща и изпепеляваща сила. Тя издигна теб и запрати на дъното мен..., където създадохме царствата на вечното съперничество и чиито вечни битки родиха и каляваха войни и същества, които бяха по - достойни за Отца от нас! Тази сестринска светлина и споменът за нея все още ни дава силата да продължаваме..., но никога Тя не се появи отново пред нас. Знаем, че Тя е в близост, усещаме я, чуваме гласа и и се къпем в огнената и нежност..., но не я виждаме! ... Ослепели сме за нея! Знаеш ли Брат ми, наскоро срещнах простосмъртен, който Я е видял... Невероятно! Видял Я!Той, родил се от пепелта и обречен на същата!

- Ако не те познавах добре - отвърна Благия събеседник - бих казал, че това е поредната ти абсурдна шегичка, нещо от типа на мита за Свободната воля, който така цинично пусна на пазара на човешката менталност. Или нещо като другия ти мит: За Непреходността и Безсмъртието... хахахаха... Това твое безспорно чувство за хумор е наследство от Отца ни... Но да твърдиш, че простосмъртен би се изправил лице в лице със сестра ни и не е бил изпепелен и разкъсан от Взривяващата Измеренията..., това ме плаши, но усещам, че е истина.

Благия придоби замислен и носталгичен облик, очите му се бяха заковали неподвижно в потъващото вече слънце.

- Може би не точно Видял... - с прорязваща дрезгавост отвърна Демона. - Може би докоснал или по - точно Тя го е докоснала, но в момента, в който се пренесох в него и изживях наново случката, самият аз изтръпнах. Усетих наново Падението и съдбовния за нас ден! Тя отново ме прониза и запокити... Както тогава... Както тогава..

- Къде е несретният простосмъртен сега? Какво направи с него? - попита Благия, осветяващ здрача ангел.

Демонът промени строгия си каменен поглед и тъжно отговори:

- Лута се из измерението на терзаещата самота... Лишен от надежда и път, светлина и тъмнина...

XII

" - Възмущава ли те различието?

- Зависи от изостреността на боите.

- Харесва ли ти да бъдеш прозрачен и невидим?

- Така поне имам шанса да се оцветя както искам.

- Ако така излизаш извън пейзажа?

- Поне няма да съм нарисуван от друг.

- Това не означава ли, че не съществуваш?

- Не..., просто се уча да рисувам."

Джои катурваше поредното неброено кафе подвкусявано от придружаващата го цигара и шареше с поглед из многоцветната тълпа, кръстосваща Place de la Defense. Тази част на града, отличаваща се от типичния за Париж стил, напомняше по - скоро Северноамеркиански метропол, отколкото европейската архитектура. Грамадната лишена от архитектурен замисъл арка приличаше на мегаломанска шега, странна даже и за френската ексцентричност.

Джои изчакваше групата азиатски туристи, които придружаваше в седемдневен трип между Париж и Амстердам. Разпиляни някъде из многобройните магазини за конфекция и електроника, азиатците определено прекарваха повече време в шопинг, отколкото в разглеждане на забележителности. 20 минути им бяха необходими за разглеждане на Айфеловата Кула и повече от 6 часа за пазар в Галерията Лафайет, където стоката беше почти същата като на битака, но на десеторни цени и с бележка, че са закупени в Лафайет... - това беше въпрос на престиж.

Джонатан, изморен от няколко месечното си вече кръстосване из Европа, неизброимите хотели и сменящите се групи, техните капризи и досадни безсмислени въпроси, копнееше за идилията на сгушеното в полите на австрийските Алпи провинциално градче. Мразеше Париж и надменната му претенция за култура и цивилизованост. Отвращаваше се от смрадта на предградията и гетата му и от гротесктния мултикултурен етнически състав на населението ,опитващо се да живее в насилствена демократична и либерална хармония. Знаеше, че този глобалистки експеримент рано или късно щеше да окъпе пейзажа в поредния кървав ритуал, сменящ парадигмата на едно общество за съвместен живот. Глутници от северноафрикански пустинни мутри, мазни чернокожи чела и сплескани носове, между които лъщяха абсурдно бели зъби, къси крака със сплеснати задници и дръпнати очи, източно европейски детски физиономии със сексапилна разголеност, крещяща на разврат, прашни изкривени фигури на чоплещи боклуците роми и крадлива наглост... Всичко това отвращаваше Джои. Знаеше, че този хаос от култури разчекваше социокултурното битие и в този екзотичен вакуум се раждаше гениалността на противоположностите..., но това беше в повече..., определено беше в повече...

В близост до масата, зад която Джои пиеше насилствено кафе, дочу руска реч в типично развлечен, алкохолен тембър и обръщайки се в посоката, от която идваше, забеляза раздърпан посивял и олюляващ се бродяга, разговарящ по - скоро с полупразната бутилка в ръката си, отколкото с подминаващата го лавина от забързани зомбита. Рускоговорящият усети погледа и заплува в зигзагообразни движения към масата. Келнерът подскочи в негова посока, но Джои го спря с движение на ръката сигнализиращо, че всичко е наред и под контрол. Бродяга се приплъзна на съседния стол и изломоти нещо на съмнителен френски.

- Давай на руски приятелю! - усмихнато го погледна Джои и се учуди на спонтанната си любопитност и експерименталност.

Рускоговорящият се оказа белорусец. Попаднал по неведомите пътища господни в Париж, отдавна се беше отдал на алкохола и скитничеството като алтернативно възприятие, създаващо макар и илюзорен, но все пак по своему уютен хабитат. Все още функциониращата и закърпена западноевропейска социална система позволяваше на хора с неговия статус нещо като възможност за съществуване. Яша спомена и името Катя вмъкнато в трудно доловимата логическа последователност на алкохолния мисловен алгоритъм и подсказа женската част в доброволно приетата от него роля на жертва. Той беше 49 годишен с повредени минимум 60 % мозъчни неврони от редовната консумация на огнена вода. Беше отдавна преминал Point of no return и възможността от рационална терапия на алкохолна зависимост. Физиологията крещеше на обреченост и самоубийство. Това наблюдение Джои прие с типичния му философски стоицизъм и не си позволи надменния акт наречен Съжаление.

- ...и ето Брат, ако не вярваш... виж: - Якоб разголи лакът и го поднесе към Джои показвайки избледняла, разкривена татуировка, трудно различима върху изтънялата като оризова хартия кожа, виждаше се символ подсказващ военен произход с надпис отдолу: "Аз помня! Аз се гордея!" .

Това привлече вниманието на Джои и го изтръгна от мислите, които течаха в съвсем друга посока от тази на несвързаното ломотене на Якоб, а той продължи:

- Бях в сапьорска рота като доброволец в Чечения... Какви другари си заминаха... страшни момчета, добри момчета! Аз оживях... някак си... хахахааха.... измъкнах се с разпорен задник и избити зъби ... и няколко медала. А ти брат, откъде знаеш руски?

Джои се усмихна и промълви:

- Няма значение... Но кажи ми Якоб, след като си бил в инжинерни войски и сапьорска рота, това означава, че имаш и някакво образование. Какво си завършил?

- Бил съм спидендиант в института по Физически науки в Минск... Хубаво време и невероятни девойки... хехе... и безкрайни нощни гуляи с реки от водка... Ма май не ми вярваш, а? Знаеш ли, че с 50 евра мога да вдигна във въздуха тази арка? - Якоб се извърна и посочи в посока на Арката. - Трябват ми само посещение в три магазина и ...

Джои разбра само след споменаването на втората химическа субстанция, че Якоб знае точно за какво говори. Запечата формулата сигурно в съзнанието си, надигна се, подаде банкнота от 20 евра на Якоб и се запъти да посрещне неестествено усмихната физиономия на Ту Хай Сонг, водачът на азиатската група.

XIII

"Робът е свободен докато някой не му покаже Свободата!"

Влакът от Верона наближаваше италианско - австрийската граница и Сара с нетърпение очакваше следващата спирка с няколко минутната пауза и възможността да гътне една две цигари. В дъното на дамската и чанта стоеше пакет с бял прах, създаващ в нея радиоактивно напрежение и който щеше да закърпи не само финансиите и за месеца, но и даде някой друг грам нощна работоспособност. Наивността и я лишаваше от необходимата доза страх за възможните консеквенции при евентуална издънка. Този прашец щеше да залее нощните заведения на малкия град и да даде препитание минимум на няколко човека.

През не малка част от пътуването и в съзнанието на Сара се появяваше Джонатан. Този странно връхлетял в живота и мъж на зряла възраст беше не само интересно събитие, но и нещо силно провокиращо. За пръв път в живота и мъж се отнасяше по такъв начин с нея. В неговата компания се чувстваше не само сигурна и някак си свободна, но и третирана като уважавана жена, пощадена от сексистки намеци и хормонални конквисти. След нощта в симпатичното алпийско хотелче, осъмнала в прегръдката на Джои, но с ясния спомен, че не се е случило нищо, Сара все още се двоумеше дали той е нормален мъж или просто ексцентричен ненормалник. Опитният и поглед и усет констатира ерекцията му, но защо по - дяволите не го направи? Невъзможно е тя да не му харесва! Това го знаеше със сигурност!

Сара пусна старата лента на изживяните оргии и срещи с доста изкривени личности и помияри през съзнанието си и изпита болезнена погнуса, която инстинктивно замени със спомените за изживяната нежност от страна на жените, с които единствено споделяше напълно сексуалните си предпочитания. Само еднаквият пол и даваше насладата, която вонящите на тестостерон алфа мъжкари препрограмираха още в невръстна възраст при нея. Няколкото момента на кървави насилия в живота и напълно затвърди предпочитанията и и поведението гарантиращо оцеляване в такива обстоятелства. Омразата и към мъжете беше патологична и винаги намираше начин да увреди или съсипе някой приближил се до нея наивник. Ролята си на каризматична, дива и похотлива блондинка играеше перфектно и собственикът на заведението - дупка осребряваше със скрито задоволство това нейно присъствие и поведение. Оставаше проблема и с алкохола и дрогата, която въпреки, че твърдеше, че са под контрол отдавна и се бяха изплъзнали от същия.

Джои беше някак си различен и успя да хвърли мост към онова скрито същество в нея, за което и тя самата се съмняваше, че все още съществува. Тъй като явно нямаше как да го обича, поне си постави за цел да не го мрази, и през онази странна вечер беше готова да даде максимума ласка, която е способна да даде на един мъж. Той обаче усети...

Интересът на Сара към Джои се състоеше предимно от ексцентричността му, явната му и странна интелигентност, пронизващо присъствие и вечно пълния му джоб с много едри банкноти. Въпреки красивата му външност, напредналите му години и прошарени коси, нямаше как да направят евентуалното чудо и върнат Сара в отбора на хетеросексуалните. Това беше изключено. Сара обаче продължаваше да търси контакт с него и любопитството и все повече се засилваше. Даже когато Джои доста тактично, манипулативно и дискретно започна да загатва за проблемите и с дрогата, алкохола и кръга от "другари", с които се обграждаше, Сара дори не се подразни от това. Опитите му да обясни въздействието на същите върху човешкото съзнание обаче се провалиха. Нямаше как да опише на човек бетониран в една еднодименсионална вселена колко важна е пластичността на Съзнанието и колко важно е поддържането му чисто и будно. Самата дума не означаваше за Сара нищо... За нея това беше само дума и абстрактно понятие. За сметка на това, забележка по отношение на речника и и анално - генитално оформения семантичен актив, с която тя боравеше ,провокира нещо като замисляне. Това само по себе си вече беше чудо.

Този странен застаряващ мъж... Какво ли щеше да донесе в живота и?

XIV

"...и чудото не е в дишането ни на пресекулки и сърце правещо гърдите ни тесни, заиграло в буйния ритъм на страст по - стара от блясъка на звездите.... Чудото е, че веднъж прелъстени от Нея виждаме багрите и силуетите и навсякъде ,където сетивата ни имат шанса да потвърдят думата "Живея"! ... Чудото е, че никога повече няма да бъдем същите... Виждаме тази прелъстяваща светлина в танца на делфините с морето, в очакващия поглед на протегнал ръка за подаяние несретник или старецът, разговарящ с верното си куче, останало единственото същество от плът и кръв в живота му..."

- Здравей, Ирен! - изтръгна я Конопенко от смартфона и, в който беше прехвърлила малко за четене от неизброимите писания на Джонатан. - Лате Макиато с две бучки нерафинирана?

Ирен се усмихна огрявайки застаряващия следовател, кимна утвърдително и извърна стола си в негова посока. Беше дошла по - рано в кафето и все още не знаеше как да заговори Конопенко в желаната от нея посока. Герхард беше един от малкото и познати ,на които се доверяваше напълно и се доближаваше до понятието приятел. Познаваха се от десетилетие и честите им служебни срещи провокираха странно приятелство, в което неразговорливият и отблъскващ следовател мутираше в приветлив и отворен човек, разполагащ даже и с нещо като чувство за хумор. Герхард Конопенко определено щеше да се влюби в Ирен, ако не беше бетониран от комплекси.

- Герх, знам че не обичаш заобикалянията и недиректността. Нека веднага мина по естество. - Ирен прие сериозен и леко разтревожен вид, но зададе въпроса без по - нататъшно замисляне и пауза. - Би ли било възможно да науча повече за Джонатан Солина от теб и случая с бомбения атентат?

Конопенко въздъхна напрегнато, замисли се, след това се отпусна на стола и лицето му прие ведър и разбиращ вид.

- Значи все пак си прочела информацията от смартфона му. Дааааа..., предполагам, че си си направила и копия. Предвиждах това и да ти кажа честно и аз не спах няколко нощи. Нямам коментар. Много странен човек. Знаеш, че винаги дълбоко съм те уважавал и респектирам твоята тактичност и коректност. Ще ти разкажа всичко, което знам за него и случаят досега.

Останките от автомобила взривил бар Престиж са го идентифицирали като собственост на Джонатан Солина. Намереният смартфон е също негов. По време на взрива в бар Престиж са присъствали поне петима гости на заведението, двама от които са вече идентифицирани, а за другите има само неясни свидетелски показания. Едната от жертвите разпозната по останките и с потвърдена вече ДНК експертиза, е Франц Ходлмайер, 59 годишен инспектор от криминална полиция, отдел организирана престъпност и борба с трафика на дрога. Втората жертва е Бранко Пашич ,43 годишен известен дилър и бос от задкулистната престъпна сцена, осъждан многократно за трафик на дрога, хора и тъмни сделки. Третата предполагаема и още неидентифицирана жертва е Сара Краневич 23 годишна от Хърватия, келнерка в заведението и нелегално присъстваща и работеща в Австрия. От нея са открити само лични вещи и никаква следа от органични остатъци. Била е по време на взрива според свидетели в близост до експлодиралия автомобил и имайки се впредвид силата на взрива, шансът да се намерят останки годни за ДНК експертиза са незначителни. Факт е, че оттогава никой не е виждал келнерката. Другите две жертви фантом са все още неизвестни. Разследванията са в процедура. - Герхард отпи от кафето, запали поредната цигара и още изпускайки дима продължи:

- Джонатан според документите и първичната справка от колегите в Италия е роден или по - скоро намерен като захвърлено дете сирак с неизвестни родители в бебешка възраст на няколко седмици. Датата е 10.07.1969 година и е предаден на дома за сираци в Басано дел Грапа, провинция Виченца, област Венето в Северна Италия. Това е и официалната му рождена дата. Наш сътрудник отпътува вчера за Басано, за да измъкне подробности за живота му до 1990, след която се е преселил тук в Тирол. След установяването си тук е променил няколко работи и в 1996 се жени за Мариса Стохич, австрийка със сръбски произход, от която има едно дете и с която се развежда през 2007. Все още сме в процес на разследване и все още разпитваме негови близки и приятели. Не съм запознат с подробности, но утре имам среща с най - добрия му според свидетели приятел. Това е засега всичко ,което мога да ти кажа. Вече бях в квартирата му и не открих нищо съществено... с изключение на лист смачкана хартия със странен текст навеждащ ме на размисъл.

Конопенко извади къс хартия и я подаде на Ирен.

Тя грабна листа и прочете:

"С един замах да отклониш потока от естествени събития и развържеш бързеи, засмукващи с водните си ями всичко в обсега си и даващи начало на нови светове е онзи магичен акт, правещ от простосмъртния задочен полубог. Доколкото това е съзнателен акт той вкарва същия приживе в йерархия на творци, правещи от живота пълен с адреналин увеселителен парк, в който влакчето на ужасите и кончетата на детската въртелешка, сменящи се периодично дават амплитудата на жизнеността. Подобно поведение на простосмъртен безумец го изкарва извън концепцията Човек и измъква от обхвата на двуизмерното Добро - Лошо, Черно - Бяло и т.н. Същият вкарва в психоза Боговете, разчитащи на спуснатите от тях правила на играта и изправя същите пред невъзможността за адекватно наказание на наглеца. Свръхчовекът е роден... И макар достоен наследник на хищническия си произход е едно мини стъпало в спиралата на Еволюцията... Остава открит въпросът нагоре или надолу по нея!"

Усетил, че е привършила с четенето, Герхард и поднесе голяма цветна снимка и каза:

- Предполагам, че искаш и да го видиш. Тази фотография е от миналата година в Монсерат до Барселона - Испания.

Ирен хвърли нетърпелив поглед към снимката и изтръпна отвътре... Точно така си го представяше!

Преди да си тръгне от кафето не забрави да изкопчи от Конопенко името и адреса на приятелят на Джои.

" - Виждал ли си някъде Морал и Етика?

- По регалите в супермаркета с различни цени.

- Пазаруваш ли често?

- Не..., имам нарушено храносмилане.

- С какво се храниш тогава?

- Обичам гъста супа от лесно смилаеми полуистини.

- Не е ли това прекалено за метаболизма ти?

- Не, винаги заспивам усмихнат.

- Кошмари?

- Само един: Да не ме отровят с някоя Истина..."

Феноменът дрога обхващаше по - широк диапазон в кръгозора на Джонатан от всеобщото схващане за нея. Нелегалните психоактивни органични и неорганични вещества и субстанции предизвикваха неугасващ интерес вече второ десетилетие в него и в резултат на непрекъснатото самообразоване в тази сфера имаше солидни знания за тях. Но само на теория... Спорадичното пушене на трева и няколкото му опита с ЛСД, заедно с една дузина бели чертички кокаин прекарал през носа си не му даваха самочувствието, че е изкочил от теорията и навлязъл в полева дейност. Въпреки и многократните възможности появили се в следствие на безкрайните му пътешествия из Еропа и седемте езика, на които свободно разговаряше, никога не се изкуши да превърне дрогата в занимание, което може да осребри. Джои много добре знаеше какво и кой се крие зад търговията и какви щети нанася не само на изпадналите в зависимост несретници, но и за какви колосални суми ставаше дума. Там където се завъртаха милиарди, дребните тарикати бяха нищо повече от пушечно месо и слаботокови бушони. Самият бранш засмукваше участниците в свят, от който никой не излизаше читав и нормален.

Джои осъзнаваше и факта, че зад агресията на НАТО в Афганистан под предлог Борба с Тероризма и името Бин Ладен, се криеше друга 7200-та тонна причина за инвазията на западните сили, наречена суров опиум. Тази колосална маса и основен продукт за производство на едни от най - предразполагащите към зависимост субстанции, превърната в долари ,всяка година лишаваха всеки скептик със здрав разум от съмнение за какво се води тази абсурдно безсмислена война. ЦРУ, ФБР, английските МИ та заедно с израелския Мусад бяха обгърнали с паяжината си целия свят и създали инфраструктура нямаща аналог по ефикасност и стройност. Белият прах от Южна Америка се диспонираше пак чрез тях, но не без участието на капитали от Божията Столица - Ватикана, финансиращ не само десните контри и военните хунти в Латинска Америка, но и самофинансирайки влиянието си в тази част на света.

Случаят с Божия Банкер Роберто Калви през 80 те години, връзките му с масонската ложа П2 / Propaganda Due / и съучастниците му Пол Марцинкус, Джузепе Синдона и Личо Джели, се промъкна незабелязан за демократичните плуралистични медии и скри от човечеството задкулистната мръсотия на дърпащите поводите религиозни, политически и финансови марионетки, зад които се криеха посветени банкери и богоподобни благородни фамилии. От тази мръсотия му се повдигаше...

Увлеченията на Сара по дрогата безпокоеше Джои и след като разбра, че използваха блондинка като куриер, изпадна в нескрита ярост. Вътрешно се закле да реши този проблем, който нямаше да лиши Сара от Тунела на Реалността, в която беше заседнала. Кипеше от гняв, че и това малко консервативно градче, което полицията беше напълно способна да държи под тотален контрол, беше окъпано с цялата палитра разлагаща дрога включително и МЕТ, новата синтетична болест тръгнала от Северна Америка и косяща актуално цяла Европа. Явно това не ставаше без знанието и участието на полицията и тайните служби.

Джонатан не беше идеалист и знаеше, че тази друга разлагаща крайност и цепеща обществото болест, беше част от комедийния сценарий на играта на полярности, в която Боговете намираха друг вид развлечение. Подкованите и конфронтирани с този феномен абсолвенти в училището, наречено Човешки Живот, минали неувредени през изкушението дрога, имаха по - голям шанс да се изкачат на по - горно стъпало във вечното предизвикателство наречено Еволюция!

XVI

Пронизващата яркост на звездите типична по - скоро за южното небе, отколкото за алпийското, беше осветила катранената нощ. На възвишението, на което дървените шезлонги изглеждаха като две лодки в огледален залив, все още се различаваха силуетите на странните туристи. Единият от тях бе окъпан в матова бяла светлина, а другият мъждукаше нажежено. Дългите паузи между разговорите им подсказваха необремененост с времето. Явно то не беше измерението от значение за тях. Стоманената тишина вкаменяваше лунния пейзаж и обагряше трудноразличимите силуети на алпийския масив. Благия Ангел промълви:

- Това, което простосмъртните усещат от Нея е обусловено от плътта им и абсурдно изкривено от недоразумението наречено ДНК или Ген. Тази твоя интелектуална шега отправила човешкия разум отново в погрешна посока и дала надежда на измъченото човешко същество да стане господар поне на плътта си е садистична, а изобретателността ти е гениална. Твърдението ти, че простосмъртен се е докоснал до Нея звучи нелепо. Няма начин да се хвърли мост от съзнание ограничено в този гравитационен кладенец Земя към Нейната безвременност, безпространственост и великолепие. Тя не може да се разпъне в полярността на човешкото битие понеже винаги е Цяла и Неделима. Тя носи единната сила на Отца, но няма неговата пластичност и променливост... защото Тя е неизменима...

- Грешиш, Братко... Грешиш... - отвърна изтръгнат от унеса си огненият демон. - Тя е под формата на неистов импулс на привличане, крещящо за цялост във всяко едно преходно същество! Тя е жрицата на свещения ритуал на сливане в едно и никой простосмъртен не може да устои на това! Тези, които се борят с това се обричат на бавна и мъчителна смърт, защото Ритуалът е подкана за съществуване, а отричането му бавно и мъчително затъване в небитието на застиналия във времето камък. Несретният Безумец докоснал се до Нея е усетил фаталното И привличане и то в простосмъртна и грешна според разбиранията ти жена. Усетил е с пълна интензивност светлината И наречена Красота!... Защото на земята Тя може да бъде наречена само с тази дума!

Странно осветената нощ потъна в патоса на звездното небе. Времето отново придоби неясни контури в последвалата тишина, разделяща двамата събеседници на еони един от друг. Ако тъгата имаше собствена субстанция и измеримост, то тя беше загърнала двамата запокитени в разделеност ангели и правеше от тях най - великите мъченици във вселената...

XVII

Мариса Стохич - Солина пиеше вече 3 - то кафе, а пепелникът пред нея приличаше на размазан таралеж. След почти два часа неспирни въпроси, гледаше Конопенко със същото недоверие ,както и в момента на влизането си в полицейското управление. Беше нахвърлила почти всички значителни моменти от запознанството си с Джонатан, като с неудоволствие установи колко малко всъщност знае за човека, прекарала повече от десетилетие от живота си. В един момент спря да говори, сведе очи и нещо като недоловима тъга промъкна насилствено блокираната през годините след него мисъл, че е сгрешила... Всъщност нямаше причина да се разделят! Тя беше, която позволи хладнотата на сивото ежедневие да изстуди първо нея, а след това да замрази и тръпката, която ги събра. Постепенното отдалечаване един от друг се превърна в бягство и в момента, в който Мариса си позволи емоцията на обвинението, Джонатан изчезна от животът и... нежно и неочаквано, както и беше дошъл в него. А той дойде с една невидима усмивка, дълбок поглед и нетипично за болшинството от мъжете поведение. Не говореше много, но всяка дума засядаше в съзнанието на човека отсреща. През целия им брак така и не разбра какво е той и не можа да влезе в неговия свят. Не знаеше почти нищо за миналото му с изключение на това, че е пълен сирак и няма роднини. Така и не можа да го убеди да посетят Италия и мястото ,където е прекарал половината от живота си. Това вкарваше Джои в своеобразна депресия и явно имаше причини, оставили своята травма. Мариса долавяше турбулентно минало на човек, минал през релефи на живота,изискващи мълчание и забрава. Респектираше това, но все се надяваше един ден на откриване. Това очакване беше повече от интересно, но с времето се превърна в терзание и болезнено отчуждение. Това, което ги бе събрало накрая също ги и раздели...

Леонора и напомняше всеки ден за него и красивите и черти връщаха присъствието на баща и. Шест години след раздялата, Джои все още присъстваше в живота и, но така и не го видя повече след развода. Само снимките му с Леонора, която го посещаваше често, показваха промените в него. Джонатан боготвореше Леонора, но я държеше на странна дистанция от живота си.

Конопенко така и не измъкна детайли, които можеха да му послужат в разследването и това предизвикваше явно раздразнение. Знаеше за увлеченията на Джои по езици и всякаква литература и не се учуди, че това бе потвърдено от бившата му съпруга. Знаеше и за многократните му пътешествия из Европа като преводач и шофьор на групи от цял свят. Бившите работодатели твърдяха, че биха наели по всяко време отново Джонатан на работа, даже и за сметка на дългогодишни работници във фирмите им. Не толкова перфектно свършената работа и усърдие го правеше желан работник ,колкото лекотата и безпроблемността на всичко, което правеше. Нещо от типа на невидимо присъствие с много дълбоки следи от извършената дейност. Нищо не се връзваше до момента. Мариса спомена многократните им пътувания до Източна Европа и най - вече България, в която прекарваха повечето от отпуските си. Още по - странен бе фактът, че Джонатан е изявил желание, Леонора да бъде кръстена в старинния български манастир Бачково и Мариса се е съгласила с това. Името на дъщеря им била също негова идея, подхвърлена по начин, по който Мариса не можела да отхвърли. Казал и, че ако майка му би била още жива, той би искал да се казва така. Говорил и български език, но Мариса така и не разбрала на какво ниво, приемайки това за нормално, имайки в предвид, че българският и руският езици са близки по произход. Въпреки това, никога не си поставила въпроса откъде Джои знаел руски толкова добре. Това объркваше допълнително следователя, знаещ колко трудно е за човек с италиански произход да научи този славянски език и то на ниво. Очакваше с нетърпение рапорта на колегата му изпратен в Италия, за да проследи живота на странния заподозрян в бомбения атентат, преди идването му в Австрия. Случаят придобиваше все по - мистериозен характер.

XVIII

" - Ако борбата е безсмислена ще се откажеш ли?

- Ще сменя фронта и ще продължа.

- Ако жертвите там са повече?

- В собствените редици винаги са повече.

- Ако ти кажа, че врагът оставаш винаги ти?

- Ще се предам в плен.

- А знамето?

- То винаги е изцапано в кръв.

- Значи си предател на кръвта!?

- Не..., тя е истинският ми враг!"

Джанкарло Патрезе беше повече от приятно изненадан от посещението на Джонатан. Почти беше забравил странния си приятел, който преди почти десет години без никакви въпроси или какъвто и да е интерес, промени живота му. Когато бодигардовете му съобщиха, че на прага на луксозната му вила в Люксембург ,чака за разговор някой си Джонатан Солина, Джанкарло беше почти готов да го прати на майната му като всеки пореден наглец ,опитващ се да намаже трохи от богатството му. Сега Джои стоеше пред него заедно със спомена за онзи период от живота му ,когато преследван не от мафията, с която се бореше, а от бившите си колеги ,които почти го бяха настигнали в малкото градче в Австрия, беше не само на прага на отчаянието, но и малодушно играеше с мисълта да дръпне шалтера на безсмислеността на един пропилян и изпълнен със зомбиран идеализъм живот. Това беше и повратната точка в съдбата му, получаващ най - ценния урок: Границата ,деляща добрите от лошите ,беше неразличима и участието, в който и да е отбор, абсолютно безцветно!

В момента, в който младият финансов полицай се добра до сина на един от най - влиятелните и вечни политици в Рим и беше събрал достатъчно сведения и информация за участието му не само във финансови спекулации, но и, че същите бяха тясно свързани с неаполитанската Камора, колегите на които до вчера имаше пълно доверие и се кълняха във вярност, опряха пистолет в слепоочието му. Единственият му останал приятел успя да го измъкне извън Италия, намирайки му временен подслон в Тирол. Превършвайки парите, без немски език, самотен и пазещ роднините си в Италия ,с мълчанието си и безследното си изчезване, Джанкарло осъзнаваше, че задочната му смърт е гаранция за сигурността на близките му. В този труден момент, вегетиращ из баровете на австрийското градче и заливащ мъката си с алкохол, срещна Джонатан.

Първоначално странният акцент на Джои и още по - странното сглобяване на изразите на италиански ,предизвикаха съмнения и недоверие в Джанкарло. Солина беше италианец по произход, но това не се връзваше с езика му. Даже и да беше израсъл в чужда страна! Бързата развръзка на обстоятелствата не позволиха яснота в това отношение. Саможертвената отчаяност на алкохола беше виновна за бързата изповед на Джанкарло. Джои обеща да помогне.

На следващия ден, бившият млад финансов полицай и офицер от Guardia Di Finanza, дълго се двоумеше да звънне по телефона, оставен от странния италианец. Не само безизходицата, но най - вече и създалият доверие, разбиращ поглед на Джои, натисна бутона на мобилния. На втората им среща се разбраха Джанкарло да не предприема нищо и да изчака колкото се може по - дълго в квартирата си без да излиза. След два дни отново се събраха в същото заведение. Без много приказки Джонатан му подаде плик с пари и листче с адрес в Люксембург. Бързо се изправи и каза:

- От интуицията ти, волята и най - вече от доверието ти към мен, зависи живота ти... На добър път и бъди внимателен!

След това бързо се измъкна през вратата и изчезна. Оттогава така и не го видя повече. Джанкарло често се сещаше за странния италианец от австрийското градче. Флиртуваше с мисълта да го потърси или посети, но така и не го направи. Беше предупреден да не търси връзка. В последствие разбра, че помощта на Джои идваше чрез една стара, уважавана и богата фамилия, чието тъмно минало създаваше респект из цяла Италия. Бързото му израстване в Люксембург се дължеше също на нея. Явно двата дни, през които Джанкарло изчакваше обаждането на Джои, беше време за проучване на случая му.

Сега уважавният и респектиран Сеньор Патрезе, разполагаше с няколко червени заведения, пълни с елитни, добре осигурени и заплатени жрици на любовта. Останал верен на принципа да уважава жените като майка си, която не беше виждал повече от десетилетие, той беше повече от баща за жените, избрали този начин на съществуване. Ненавиждаше всякакъв вид дрога и най - вече прекалената консумация на алкохол. Тук служителите му изживяваха на гърба си целия гняв, на който е способен италианец. Притежаваше и конна база, в която богаташите със синя кръв, пръскаха щедро парите си. Конете се превърнаха в религия за него.

- Здравей, Джанкарло! - Джонатан изтръгна Дел Капо от спомените му. - Бих искал помощта ти... Става дума за една млада жена.

XIX

- Виждам, че си доста интелигентна, а на туй отгоре и привлекателна жена. Точно от типа, който Джонатан харесваше. Но не е ли малко наивно от твоя страна да ме потърсиш и при положение, че не те познавам, а и нямаш нищо общо с Джои, да ми задаваш въпроси за живота му. Какво те прави по - специална от дебила с полицейската значка от вчера?

Борис погледна Ирен Белович с типичния си женкарски поглед, вкарал не една жена в леглото му. Беше не особено хубав, но изпълнен с привлекателна жизненост, мъж на годините на Джои. Тялото му беше с бохемска структура, а обликът му крещеше от пресилената грижа, опитваща се да скрие годините. Беше облечен неподходящо спортно, но скъпите маркови дрехи бяха достатъчни за младите жени да проявят интереса, който Борис очакваше. Създаваше впечатление на богат лентяй, предлагащ удоволствия, които правеха от живота вечно парти. Различаваше се коренно от Джонатан, но допълвайки се взаимно, бяха мелница за пари. Така и не забогатяха, но си позволяваха интелигентни луксове, скриващи ги от зоркото око на финансовите служби. И двамата знаеха, че докато не заблестяваха с луксозни коли и палати, животът им щеше да бъде спокоен и сигурен. В централна Европа беше присъда да показваш благосъстояние, освен ако човек не беше ангажиран с политика, престъпност или другата проституция, наречена блюдолизничество. Свободата да бъдат себе си и да се занимават с каквото си искат и когато си искат, без да се обременяват с каквото и да е, беше философията, която ги направи приятели и задържа плътно един до друг повече от 15 години. Не беше шега, че даже жените им в определен период от време, ги ревнуваха един от друг. Бяха почти неразделни.

Ирен се смути от директните думи на Борис. Знаеше, че Джонатан не можеше да има за приятел идиот и единствената и карта беше да каже истината:

- Борис, следователят който наричаш дебил, е мой приятел. Аз не работя за полицията, но изпълнявам понякога нейни поръчки. Знаеш, че Джонатан е заподозрян в атентата. Аз бях тази, която измъкна цялата информация от намерения му на местопрестъплението смартфон. Предполагам, че знаеш за хобито му да пише доста странни и необикновени неща. Точно това ме докара тук. Знам колко нелепо и детски звучи това, но нека апелирам към интуицията ти. Всичко, което би споделил ще си остане между нас!

Борис Сорапера придоби сериозен вид. Прониза с агресивен поглед Ирен, запали дълга цигара и отпи от билковия чай, който контрастираше не само на външния му вид, а и на поведението му. В дългата последвала пауза явно размисляше дали да прати симпатичната зряла жена по дяволите или да продължи диалога в изгодна за него посока. Избрал вторият вариант Борис захвана:

- Нека да се опитаме да се договорим. По - интелигентна си отколкото предполагах. Джонатан винаги казваше, че да имаш или нямаш доверие на някой не е от значение и, че няма смисъл човек да си блъска главата. Просто вместо доверие му дай шанс да докаже какъв всъщност е. Моето условие е само едно: Да ме информираш за всичко, което знаеш по следствието, а от моя страна ще научиш почти всичко, което знам за Джои. Предполагам, че развлекателната част от живота му не те интересува, а и онази част, където е вървял по ръба на закона. При всички положения той не е престъпник и никога не е бил и ако трябва да определим отношенията му с хората и поведението му, то той е много над болшинството от уважавани и почтени граждани в това градче! Кажи ми какво точно искаш да знаеш?

В този момент Ирен осъзна, че не се сеща какво да попита. Нея не я интересуваше дали атентатора е Джонатан, дали е лош, добър или непочтен. Не се интересуваше от разкъсания от взрива корумпиран инспектор и от нещастния дилър на дрога, както не се интересуваше и от изчезналата келнерка. И въобще не и беше до самото следствие и Конопенко. Въпросите, които и минаваха през главата можеше да ги зададе само на Джои и отговорите можеха да бъдат само негови. Единственото и желание беше да сподели света си с човек, който беше способен да я разбере и размени чувствителност, превръщаща думата взаимност в съвсем друга вселена! Ирен търсеше багрите, които да оцветят нейната женственост отвътре. Знаеше, че Джонатан би могъл да бъде художника!

Все пак Ирен зададе един два въпроса наслуки, след което разказа на Борис всичко, което знаеше. След като си обещаха де се видят отново ,се разделиха разочаровани, че никой от тях двамата не е научил нещо съществено.

ХХ

" - Какво е това Реалност?

- Огледало от страхове и надежди.

- Любов?

- Тя не отразява сенки.

- За това ли не се виждаш?

- Не съм огряван от светлина, за да бъда сянка.

- Тогава какво си?

- Аз съм огледало.

- Значи си реален?

- Не..., на парчета съм..."

Неизвестният брой питиета, подхвърляни от пращящите от алкохолна мъжественост посетители на заведението, матираха съзнанието на Сара и тя включваше на своеобразен автопилот с типичния за нея неадекватен смях, усмивка и заучена съблазнителност. Тарикатският жаргон на Ню Ейдж поколението и пресилената недистанцираност на блондинката, даваше надежда за нещо повече от кръчмарско обслужване на всеки скопен от трезва самооценка комплексар или маниак. Сара не си даваше пълна сметка какво правеше с мъжете и какви терзания предизвикваше с преминаването и през границата деляща: "Колко хубаво би било" и "Напълно е възможно." Това нейно екстремно поведение я вкара в не един конфликт и закачи за индивиди, които не зачитаха думата "Не" или "Не може". Този сорт паразити и социопати използваха цялата изобретателност на лъжата, за да постигнат краткосрочните си цели да задоволят прищевките си, смърдящи на необуздани нагони. Сара нямаше все още опита да различава хората на полезни и вредни, колкото и да беше относително това. Тя беше все още едно безпомощно дете, затворено в клетката на страха и обречено на наивна пасивност и това личеше зад абсурдните ситуации, в които попадаше. Само невидимият и ангел пазител, явно добре трениран, я спасяваше от тоталното падане, от което изправянето наново беше невъзможно.

Няколко чертички бяла прах я задържаха все още на крака, а сутринта с нищо не издаваше безсънната нощ. След като затвори заведението, звънна на една от интимните си приятелки и прекара с нея една пълна с женска нежност нощ. Джойнтът завърши окончателно биохимичната трансформация в организма и и мозъкът отказа напълно адекватното възприятие на делничния ден. Сънят беше невъзможен...

Джонатан се въртеше в съзнанието и. Вечерта по време на работа, си размениха безбройни СМС и резултатът беше плувналата в сълзи Сара, недоумяваща как може да издаде чувствителност, която така добре скрита в ежедневието и гарантираше сигурност и неуязвимост. Чувстваше се някак си изнасилена, но и самата себе си... Отдавна не беше проливала сълзи на откровение. Този човек беше повече от провокация и усърдно рушеше замъка на лицемерното и съществуване. Сара препрочете последния СМС:

"И независимо какво ще напишеш в отговор, това което криеш в себе си, задушавайки го с малодушен страх и ролята на изкормена от самосъжаление жертва, е по - силно от Теб..., а дали то ще разцъфти с красотата на космическия шедьовър Сара, зависи от волята Ти да надрастнеш страховете си! Сбогом, жертво и до възкръстване! :("

Болезнена ярост и яд ,окъпани в сълзи на безсилие! Такова разтърсване отдавна не беше изпитвала! Вътрешно си обеща, че и ако този мъж се подиграе с чувствителността и, ще го унищожи с целия си гняв. Имаше самочувствието, че е способна на това.

XXI

Хилавата алпийска луна къпеше в синкавост и придаваше дигитална изчистеност на нощния пейзаж. Тишината типична за тази географска ширина и надморска височина, лишена от благодатността на шумовете на южния биотоп, създаваше стерилна празнота. Тази изчистеност на природата правеше от всяко движение или вибрация, врязващо се в съзнанието събитие. Освободени от предизвикателства сетивата се отваряха за повече от инстинкта самосъхранение и страхът изчезваше в несъстоятелност. Дрезгавият неравномерен глас проби простора:

- Думата "Любов", Братко и усещането зад нея е твоят начин да се надсмиваш над хората. Както казваше един простосмъртен: Пътят към Ада е постлан с добри намерения!... И това твое "добро" намерение да издигнеш Простосмъртния се оказа силата ,пратила най - много несретници в моето царство! Какво е Любовта?! Какво се крие зад нея?! Смея ли да Те запитам не е ли тя онова мистично изживяване, което няма обект на сливане? Любов към Какво и Кой? Може ли тя да е силата и стремежът към Отца, след като Той би трябвало да е Любов? Може ли Любовта да има за обект себе си? Абсурдността на Бялото Рицарство Брат ми, е заблудата на мъдреца, издигайки се да се докосне до Твореца!... Но само падащите и ставащите са негови достойни синове...

Мастиленият демон се усмихна самодоволно, усещащ попадналата му в десетката мисъл. Знаеше, че Благия няма какво да отвърне. Светещият ангел все пак наруши предполагаемата дълга пауза и гласът му съживи тишината:

- И все пак... все пак не думата и чувството Любов е важно, а надеждата..., надеждата, която се крие зад нея! Тази надежда, която се нарича "Завръщане"..., завръщане към Твореца. А думата Любов, която ти наричаш илюзия ,е силата отправила ни натам ,запалена от светлината на Сестра ни ,наречена на тази земя Красота!

- Красотата в смисъла, в който я употребяваш, е илюзорна интерпретация на примитивна, нееволюирала неврология... обусловена от задънена генетична програма! Това е светлината на Сестра ни, прекарана през призмата на тленността на човеците. Знаеш за неподписания договор на духовните йерархии, в който с кръв е залят принципа за Забравата. Ако духът населил тленното същество наруши този договор, тогава обезсмисля потапянето си в човешкото измерение. Само интензивността на илюзията за преходност и крайност може да гарантира отрезвяващата болезненост на тоталния урок ,наречен въплътяване! Да, аз пуснах истината - мит за непреходността и безсмъртието, но знаеш тази концептуална мозъчна интерпретация докъде доведе човека. Знаеш докъде стигнаха легионите "посветени" гурута и "духовни" лидери и какво направиха от двуногото стадо! Част от това падение беше твоята Любов и мизерната автосугестия, наречена усет за Красота! Затова Простосмъртният Безумец и несретник, лутащ се из Ничия Земя, ме потресе ... Не знам как, но се е докоснал... Все пак се е докоснал... и не знам какво населява тленността му. Явно се подписва нов договор и нашето присъствие в това измерение става излишно!

Благият Ангел на светлината чистеше с длан звездите от небето. От изток се надигаше млечна светлина. Детската усмивка, осветяваща лицето му не издаваше обезпокоеност. Тъмният демон не разбираше светлия му оптимизъм и детска незагриженост. Накрая Светещият отвърна:

- Тази твоя недоверчивост в плана на Отца е тежката торба, дърпаща те надолу. Простосмъртният Несретник е предвестникът на новата епоха, в която новото същество, виждащо великолепието на Красотата ще бъде изправено пред ново изпитание: Как да гори с нея без да бъде изпепелен!

XXII

Мартин Сайдел звънна на Конопенко още преди да потегли обратно от Падова за Австрия. Информацията, която беше събрал за Джонатан Солина и живота му в Италия до 1990 година абсолютно променяше хода на следствието. След четири часово рали в посока Австрия, Мартин стоеше пред Конопенко в управлението с папка пълна с документация. По пътя беше сглобил съкратен вариант за доклад въз основа на разследванията му. Беше благодарен и на италианските си колеги, позволили достъп до всичко оставило следи от Джонатан..., а те не бяха много.

- Герхард, нищо не се връзва! - Захвана с рапорта си Сайдел. -Оказва се, че Солина е бил тежко увреден аутист. След като е намерен в Басано дел Грапа, на две годишна възраст са установили тежкото му увреждане. Кръстен е Джонатан на името на американския турист, от който е бил открит захвърлен в една задънена уличка. От там на седем години е прехвърлен като послушник и помощник в Basilica di Sant’Antonio в Падова, където под опеката на свещеника Салваторе Крошато е живял до 1989 година. Разговарях с все още живия, но сенилен Крошато и единственото, което научих от него е, че Джонатан е бил абсолютно невменяем, но тих и спокоен. Вършел е безропотно и тихо малкото работа, на която е бил способен. Не е взимал медикаменти и не е напускал Падова през живота си. Не е имал никакви посещения от който и да е било и е имал само издадена по закона лична карта, навършвайки пълнолетие.

Странното започва на 23 април 1989, когато Джонатан бил блъснат от автомобил, прибирайки се от служба на местните гробища. От архивите и в протокола на произшествието няма нищо особено. Майка шофираща лекия си автомобил била отвлечена от внимание от детето си на задната седалка и ударила пресичащия улицата Джонатан. Същият е бил настанен с тежка черепна травма в болница, но в състояние на кома. Там е престоял почти три месеца и на 11 септември 1989 година е бил преместен в частна клиника с държавен договор близо до Бергамо (Милано), която се е грижила за дълго изпаднали в кома пациенти. И тук започва интересното! На 2 февруари 1990 та година, след като частната клиника е получила тлъсто анонимно дарение, Джонатан е изпратен в Института по експериментална неврология в Берлин - Германия! При всички положения той не стига дотам, а се озовава вече възкръснал в клиниката в Иннсбрук, Австрия в центъра по рехабилитация на мозъчно - черепни травми откъдето е изписан на 19 ти май 1990 като напълно здрав и рехабилитиран пациент! Вече телефонирах в клиниката в Инсбрук и ми изпратиха копие от всичката налична документация, която съм приложил в папката. Документът с направлението от Италия за Германия е напълно идентичен с този, който получих от Иннсбрук, със същите подписи и печати, но с разлика в адреса и различна диагноза! Невероятно!

Мозъкът на Конопенко експлодира в нервна припряност.

- Имаш ли снимка на Солина в периода до катастрофата?! - надигна глас следователят.

Мартин отгърна папката и подхвърли куп черно - бели извехтяли снимки. Конопенко ги сграбчи, хвърли бегъл поглед и се отпусна заинтригуващо весел на стола си! Джонатан от снимките не беше неговият заподозрян...

XXIII

"Мегалитни здания и панаири на суетата, технологични патерици и бетонни артерии красят пейзажа на култивираната планета Земя. Новият апогей на божиите чеда и поредната Вавилонска Кула са осъществени. Горди и надменни шетаме по Битието, всичко знаещи и разбиращи, укротили стихии и бедствия, вперили поглед в звездите за ново жизнено пространство. Глобалният кокошарник вече е факт и Културата недвусмислено превъзходна. Тук таме все още някои невярващи протестират против социалния си статус и количеството купони за оцеляване спуснати от банките кръводарители. Дълбоко усещащи цената, която трябва да платят за благоденствие се отказват от екзистенциални подаяния. Тяхната раса е обречена, защото съвременната Цивилизация и Култура изисква индивиди, а не индивидуалности, а Глобалният Кокошарник е всъщност Глобален Мравуняк с Майка Кралица и безлични слуги. Насекомоподобието е еволюционен факт и пътят натам води през Глобализацията. Усилието на Световния елит да създаде Единен Световен Организъм с Автономна душа лишава индивида от същата. Учудва ли ни все още бездушието в Обществото ни? Къде останаха някъде по тресето чертите правещи ни Човеци?

Съществува и е съществувала само една Култура - Културата на Човешките Взаимоотношения. Къде са те в условията на Квазидемократичния Империализъм, наречен Глобализация? Въпроси даващи ни шанс за спасение...

Някъде там, скрит на работното си място или скромно занимание, далече от суетата на ежедневието, гръмогласието на демокрацията и бития пазар на продажничеството, спотаен, нелогично усмихнат и приветлив, помагащ, съчувстващ и прощаващ, бди във безмълвен протест Новият Човек! Неговата вяра е начинът му на живот! Неговият лозунг е любов!

Този Човек знае, че промяната е Той и,че една птичка пролет не прави, но дава надежда, че такава скоро ще има! Той не осъжда, а разбира! Той не роптае, а твори! Той не чака помощ, самият е такава!

И докато другите чоплят семки в безмозъчни брътвежи, той тихо омита боклука зад тях... Все още незабелязан, но обречен на Бъдеще!

Да живее Истинският Човек!"

Това експозе на Джонатан отново дълбоко впечатли Ирен Белович. Най - много я смущаваше широката палитра от жанрове и тематика в контраст, граничещ със семантична шизофрения. Не можеше да си обясни как се хвърля мост между окултизъм и езотерика, социокултурна психология, научна фантастика и поезия. Това нямаше нищо общо с гениалност, а лъхаше на маниакална лудост.

Докато изчакваше за среща Борис, приседнала невидимо на ъглова маса в бар Тестароса, Ирен продължаваше да чете нескончаемите текстове измъкнати от взривения смартфон. Усещаше, че все някъде щеше да намери отговор на въпроса,който най - много я измъчваше: Жив ли е още той и къде се намира? Вярна на навика си да подранява за срещи поне с 15 минути, Ирен препрочете откъс от научно фантастична новела написана също от Джои.

"...и ако можех да открия коя от четирите базисните аминокиселини на ДНК то на кои от четирите земни елементи отговарят, защо се комбинират само по двойки и какво отношение имат към играта на земните елементи, тогава бих имал шанса да разгадая програмния код и алгоритъм, даващ ми шанс да превърна Иштар в повече от човекоподобен робот. Това би бил Алгоритъмът наречен от мистиците Божие Дихание! Осенен и впечатлен от символизма,който носи ДНК то в себе си, точно пресъздаващо драмата на битие разпънато между полярности, в които изящната игра на четирите земни елемента създава феномена Живот, разбирах сакралността на Свещения Ритуал Кръвопролитие: Човешката кръв, символ на наследствеността и гена,се завръща в земята... при земните елементи ,за да се слее отново пречистена с кръговрата на природата. Човек се завръща там, откъдето е започнал - в утробата на изначалната си същност! Земя в земята! Пепел в пепелта! Прах в прахта! Вода във водата!"

- Добър ден Красавице! - приседна Борис до отнесената от размисъл Ирен. - сетих се за неща, които биха те заинтригували!

XXIV

" - Дали това, което те гони си заслужава бягството?

- Теренът е необозрим и не виждам какво ме преследва.

- Ако се спреш ще усетиш ли адреналина на страха?

- С него живея - това ми е дрогата.

- Ако ти кажа, че твоя страх е плацебо?

- Ще намаля темпото и ще се наслаждавам на пейзажа.

- Ако пейзажът е шоуто на измамените от очите сетива?

- Ще потърся четката и ръката ,които са го боядисали.

- Ако четката си ти, а ръката е невидима и творецът анонимен?

- Ще захвърля палитрата и ще засвиря...

- А ноти откъде?

- Ще се превърна в ноти и ще засвиря траура на егото...

- Значи спираш с бягството...

- Не..., засилвам темпото..."

В симпатичното барче се разнасяше типична алпийска фолк- мелодия и няколко подпийнали местни патриоти, наблюдаваха изкосо младата блондинка и презряващия южняк. Контрастът беше възмутителен за консервативния мозък. Джонатан им хвърли приятелски поглед, надигна неочаквано чаша за наздравица и стопи набързо тиролската мнителност и недоверчивост. Сара засмукваше с каризмата си мъжките нагони и ако не беше Джои, отдавна около нея щеше да се върти рояк от лъхащи на бира обожатели.

Блондинката не знаеше, че за последен път виждаше мълчаливия странен мъж, предизвикал в нея усещания отдавна погребани из барове, дискотеки, партита и изтрити от алкохол и дрога. Така и не се осмели или може би изнасилената и гордост не и позволи да открие себе си и да се довери напълно на Джонатан. Обсипваше го с банални, безинтересни истории за екшъни пълни с алкохол, лумпени и дрога и придаваше значимост с неразбираемо за Джои възхищение на социопати, дегенерати и паднали в клоаката на нощната вегитация душици. Нейните герои бяха за Солина жертви, компенсиращи безсилието си да се справят с живота си с агресия и показност или просто комплексари с късо съединение в ранните си години, ощетило способността им да интерпретират правилно животинските си нагони.

Джонатан нямаше как да и обясни,че нередовният сън и злоупотребата с биохимия, гарантират с времето неприятно застопоряване на психиката без възможност за измъкване в свят, в който самоунищожението е еднопосочна улица. Нямаше как да и обясни, че разгуленото и тарикатско поведение заедно с вербалната помия, която използваше не са вече самоотбрана и броня, а характер. Тази броня - характер и гарантираше привличането точно на такива елементи ,които са били и причина за изковаването и. Феномен, който още по - трудно можеше да бъде обяснен. Отнякъде в главата му се появи стара мисъл, точно пасваща на картината: "Внимавай с мислите, защото те се превръщат в думи. Внимавай с думите, защото те се превръщат в действия. Внимавай с действията, защото те се превръщат в навици. Внимавай с навиците, защото те оформят характера ти. Внимавай с характера си, защото той определя твоята съдба!"

Продължавайки с житейските си сапунки, Сара пропусна да забележи взимащите си сбогом очи отсреща. Тя пропусна и мига, в който беше готова да надделее страховете си и отвори кафеза, в който безпомощно пърхаше същество, копнеещо за свободата да бъде себе си. Беше започнала да разказва за детството си и конете в съседната ферма, които обожаваше. За миг всичко, което обграждаше като бодлива тел изплашеното и съзнание, изчезна и тя отново видя в галопиращите изящни животни, волния танц на дивата свобода. Този порив за свобода беляза чувствителността на момичето все още играещо си с парцалените кукли на детските фантазии и по - късно подгонено от ветровете на съдбата се превърна в бягство..., най - вече от себе си. И до ден днешен виждайки коне, застиваше в безмълвно възхищение и копнеж по нещо неосъществимо.

Джои усети този миг и преди да поеме поддалата се отвътре ръка, крещяща за помощ, Сара се изтръгна инстиктивно от спомените си и се върна в бетонната хистерия на ежедневието си. Продължи тирадата безсмислици и окончателно се предаде на алкохолната забрава.

Солина недоумяваше, фанатично отхвърляше абсурда болезнено контрастиращ в пропастта, която лежеше между изумителната каризма и красота на блондинката и нейния пълен с човешки отпадъци хабитат. Нямаше философска интерпретация способна да обясни това. Нямаше логика, оправдаваща съдбата и приемливо. Бисер ,подхвърлен на свинете! Звезда, мъждукаща в смърдящата клоака на човешка разложеност ! Красота, давена в емоционална помия! Престъпление!

Лек волеви импулс изтръгна Джонатан от яростта, напиращата отвътре и го върна в типичната за него философска уравновесеност. Насилствено прекара през мозъка си самоанализа, даващ му рационалното спокойствие, че интересът му и тръпката към младата жена е резултат на хормонални трансформации, типични за мъжете навлизащи в неговите години. Все пак се зарече да обърне стремително носещия се към пропаста бобслей, в който Сара хистерично се подмяташе с набъбнали от адреналина на самозаблудата вени. Знаеше как да направи това и знаеше, че Красотата не само убива, а и жигосва завинаги човешката съдба. Пробойната, която тази жена остави в душата му пропускаше изгарящия лъч на светлина, която не беше от този свят и измерение. С тази пареща рана трябваше да прекара остатъка от живота си.

На излизане от барчето, един от нахаканите с алкохолна мъжественост комплексари препречи пътят на Сара. Все още незнаещ какво иска от нея, започна да ломоти неразбираеми глупости, наподобяващи примитивна свалка. Джои леко го издърпа настрани и му подшушна нещо на ухото. Комплексарът се втрещи, но миг след това се отпусна и разля доволна усмивка. Взе си и учтиво довиждане.

XXV

Конопенко се ровеше съсредоточено из импровизираната библиотека - бюро на Солина и внимателно преглеждаше всичко наново. Веднага след новините от Италия пропусна нескопосaно приготвената вечеря на вечно недоволната и пенсионирала външния си вид съпруга и пое към апартамента на Джонатан. Със сигурност там имаше нещо, което да продължи следствието в правилна посока. Взимащ в ръка една по една всички книги разхвърляни по рафтовете, внимателно следеше за оставени по тях следи. В компютъра му не намериха нищо, което беше от полза. Беше посещавал страници в интернет с такъв обширен диапазон на интереси, че според тях можеше да бъде заподозрян във всичко. Оставените следи по руски, немски, италиански, български, американски и сръбски сървъри не издаваха какво се крие зад явната му вече фалшива националност. Хард дискът беше пълен предимно с литература и документални филми. Имаше и един единствен руски сериал по книгата на Михаил Булгаков: "Майсторът и Маргарита". Същата намери и сред книгите му. Имаше планове и схеми на алтернативни технологии, започващи от свободна енергия и стигащи до патентиран психотронен генератор от 1974 г. Рецепти за алтернативни лечебни методи, билкарство, психеделични растения и дрога, сексуални практики и тантра, конспиратология и задкулистна политика, история на света, теология - цяло море от хаотична информация, недаваща основа даже и за елементарен психологически портрет.

В една доста увехтяла и дебела книга намери посвещение написано на ръка и на кирилица. Интуицията на Конопенко набра номера на колегата си, владеещ перфектно руски език и Андрей обеща да дойде до половин час.

Докато изчакваше преводача, Герхард обобщи набързо всичко, което знаеше по следствието. Беше успял да разнищи отчасти мистериозното присъствие на разкъсания от бомбата в Престиж колега Франц Ходлмайер. Оказа се, че другата жертва Бранко Пашич официално му е бил информант, но размерите с които Пашич въртеше незаконните си дейности и несъразмерния стил на живот на Ходлмайер, показващ благосъстояние нетипично за държавен служител с приходи само от заплата, накараха Конопенко да се разрови по - прецизно в случая. Между другото бяха идентифицирани и другите две жертви фантом: албанецът Ефрен Шкодра и американецът Пол Родригес. Шкодра имал досие на трафикант на дрога и хора, а Родригес бил американски журналист от напълно неизвестно жълто списание, издавано във Филаделфия. Тази повече от интересна компания подтикна Конопенко да поиска прецизно разследване на самоличността на тези две жертви. Някъде нагоре по стълбицата дадоха нареждане да не се занимава в тази посока и, че с това се била заела вече агенцията по национална сигурност. Тази реакция на шефовете засили подозренията на Герхард. Тук нещо не се връзваше и миришеше на интрига на международно ниво. Старият следовател знаеше за мълчаливото съучастие на колегите му от горните етажи в международната престъпност, зад която стояха и някои тайни служби. Знаеше и за неимоверния натиск върху държавните служители, когато се опитваха да надзърнат зад кулисите на редовата престъпност. На определено ниво всичко се замразяваше зад превърналото се в баналност понятие Национална сигурност. Но какво по дяволите имаше това общо с трафика на дрога, хора и човешки органи? Конопенко знаеше отговора, но наближаващото му пенсиониране го принуждаваше на мълчаливо безразличие. Истинската престъпност започваше някъде отгоре, а той се бореше с редови пешки и бушончета.

- Герхард, това не е руски език. - след кратко заглеждане в книгата изкоментира Андрей. - Тази книга е написана на български и е издадена 1989 г. Заглавието е: "История на лингвинистичното лицемерие или бунтът на бездарниците". Това е тежкокалибрена философия и изключва разбирането на материята без доста сериозни знания по езика. Български език разбирам само по смисъл, но посвещението гласи: На Александър Николов с възхищение от младежкия му устрем към храма на словото и знанието. От Материус Розенкройцер.

Александър Николов от България. Ето вече истинският заподозрян, в чиято нова самоличност Конопенко вече не се съмняваше. Това отправяше следствието в нова посока и макар започващо практически отначало все пак беше напредък. Бързо набра дежурния служител от Интерпол и изиска справка за изчезналите в България Александър Николовци в периода от началото на 1989 г. до средата на 1990. Това щеше да трае известно време, но ерудицията му даваше сигурност в посоката, която беше избрал.

XXVI

" - Може ли съдбата да е тежка?

- Ако кантарът е направен от човек - Да.

- Нима има друго мерило?

- То не се вижда - значи не съществува.

- И все пак има?

- Да, но там не го наричат кантар.

- Да не говориш за Еквилибриум?

- Равновесието е обездвиженост.

- Хармония?

- Тя има блудкав вкус на съвършенство.

- Тогава какво е мерилото?

- Колко силна е илюзията в нас, че сме преходни..."

Джанкарло Патрезе забрави всичките си задължения и вече с часове се разхождаше и разговаряше с Джонатан Солина. Беше го развел из малкия къс рай, обграден с гъста растителност и дървета и фермата с конете - неговата гордост. Показа му с нескрита самодоволност струващите цяло състояния черни арабски коне и даже направи една обиколка с олюляващия се на седлото Джонатан.

Джанкарло имаше ломбардийска кръв във вените си ,снажният му вид и висок ръст заедно със смущаващо тъмносини очи и къдрави коси го правеха студен хубавец, нетипичен за италианските донжуановци. Сериозното изражение на лицето му блокираше всеки опит от страна на мижитурки да се приближат повече от допустимото до него. Ролята на Бос и преуспяващ бизнесмен нямаше смисъл да се играе - той просто беше такъв.

Патрезе живееше все още сам. Така и не допусна никоя жена до себе си. С работничките си се отнасяше абсолютно служебно и се носеше слух, че всеки опит от тяхна страна да пуснат съблазнителните си трикчета и фриртчета по негов адрес, приемал като провокация и предизвиквали гневни реакции. Имаше за любовници няколко разглезени богаташки, които споделяха с него не само леглото, но и обществото, в което живееха.

В съдбоносната за него година, Джанкарло бил посрещнат в Люксембург от застаряващия вече бос от Калабрия и по препоръка на старата влиятелна италианска Фамилия, бил взет на работа като охранител на двата бордея, имащи славата на евтини и безпроблемни заведения. За по - малко от година младият бивш офицер от Guardia di Finanza успя да научи местния език и направи някои реформи с позволението на стария бос, които не останаха незабелязани. Педантичността и дисциплината на Патрезе впечатли всички и след като касите задрънчаха с други суми от Италия ,пристигна един от представителите на голямата Фамилия. Джанкарло му разказа за плановете и идеите си и въпреки внушителната инвестиция, която се изискваше те бяха одобрени. Две години по - късно сумата беше не само възвърната, но и самият бранш придоби съвсем друг вид. Младият вече станал Бос, Патрезе и сменил стария калабриец вдигаше летвата на платената любов и поставяше съвсем други стандарти. Сауна, еротични масажи, басейни, сепарета, апартаменти с джакузи и зали за партита, жрици на любовта от цял свят, селектирани не само по външен вид, но най - вече образование, поведение и обноски - това всичко превърна някогашните бордеи в империя на платената нежност. Най - голямата придобивка беше пълното легализиране на бизнеса и осигуряване на всички работници и работнички. Парите отивали някога за подкупи и адвокати, сега се вливаха в благотворителни фондове, които запушваха устата на местните пуритани и консерватори. Патрезе се превърна и в уважаван гражданин, с който даже и полицията кооперираше. За политиците имаше специален ескорт от дами и сигурност, гарантираща анонимност. Всичко функционираше перфектно.

Джонатан разговаряше с Дел Капо с нескрит интерес и въодушевление, сякаш се познаваха от десетилетия и бяха прекарали цялото време заедно. Интелигентността на Джанкарло беше на ниво, което правеше възможно хвърляне на мостове много над празнодумието на всекидневното общуване. Най - дълго разговаряха за задкулистната политика и тайни общества и лично изживяните примери и случки на Патрезе затвърдиха някои подозрения в Джои. Цялата задкулистна власт смърдеше на див сатанистки ритуал кървящ от интриги, измами и садистичност. Тъжна реалност, но факт.

В края на деня преди да си вземат сбогом Джанкарло зададе въпроса, който го глозгаше още преди десетилетие:

-Така и не разбрах какъв си по народност. Даже Фамилията не искаше да говори за това.

Джонатан се усмихна носталгично и отвърна:

- Българин съм по произход, но това е дълга история. Някой ден, ако е съдено ще ти разкажа за нея. И тя е опръскана с кръв и предателство.

Джанкарло усети, че е излишно да разпитва нататък. Всеки имаше дял от живота си, който не можеше да бъде споделен лесно. Така беше и с него. Само Солина и големият Бос на Фамилията знаеха за неговото минало и това трябваше да остане така. Докато в Италия беше мъртъв щеше да е жив извън нея. На прощаване Босът смирено и с изпълнен с уважение тон каза:

- Това, за което ме помоли ще бъде направено точно така както го изискваш, въпреки че определено имам проблеми с дрогата. За теб бих нарушил всеки един от принципите си и ако има човек, заради който да го направя, това си ти. Само един въпрос ме измъчва: Тази млада жена заслужава ли си риска?

- Определено... Определено си заслужава.

Джои скри тъжния си поглед и се стопи през вратата. Патрезе го проследи през прозореца докато не влезе в луксозната лимузина, която трябваше да го отведе до летището. Този странен човек щеше да му липсва.

XXVII

Изгревът пронизваше не само каменната плът на изсечените склонове на Алпийската панорама. Той събуждаше кристалните багри на пейзаж, откъсващ от човешкото съзнание възможността да поеме морето от студена красота и спокойствие. Там, където природата застиваше в ледена извисеност човешките сетива се размиваха и тленното същество се сливаше с лишената от разум тишина. Патосът на планинските върховете заразяваше с устрем всеки опитал се простосмъртен да се издигне над илюзията, че вървейки нагоре ще открие себе си. С всяка стъпка натам ставаше все по - малко човек и все повече изчистена от контурите на земното съществуване сянка. Сянка на съзнание отхвърлило абсурда на оковите на тленното.

Двамата ангели на разделението продължаваха с беседата си. В разговорите си по - скоро се допълваха отколкото противоречаха. Разбираха, че тяхното присъствие на тази земя е гарант за еволюцията не само на биотопа, но и за еволюирането на съзнание, имащо много по - значителна роля във вселената от репродуктивната селекция на генофонда на Анима Мунди. Знаеха и това беше тяхната съдба, че между чука и наковалнята на полярностите се ковеше и закаляваше дух достоен за произхода си и обречен на слава и величие.

- Трябва да признаеш Брат ми, че никога в историята на простосмъртните, битието им не е било толкова безпощадно разчекнато между нашите царства - дрезгаво пророни демонът на тъмнината. - Усещаш, че Човека е разкъсан в невъзможността да се усети цялостен и единен. Все по - малко духове напускат тази планета енергетизирани с онази сила, гарантираща им оцеляване по пътя към звездната им родина... пътят към Отца. Знаеш, че милосърдието и съчувствието не са моите оръжия и слава, но все пак прекалихме.

Благият ангел флиртуваше със зеленината и посипваше с роса хилавите алпийски растения и дървета. Играеше си с полъха на вятъра, изкривяващ полета на птичките в красив танц и избистри до болезненост белотата на заснежените върхове. Унесен в детска въодушевеност отвърна безгрижно:

- Да взимаш всяко нещо сериозно е твоят начин на съществуване. Загриженото ти лицемерие е също заразата разкъсала не една душа. Знам прекрасно, че студената сериозност и загриженост на свещениците и проповедниците идват от теб. Така и не можах да ги убедя, че животът е детска радост усетила привилегията да се къпе в сътворението. Не виждам причина за безпокойство. Вярвам в Човек, а не съм "загрижен" за него като теб...

- Простосмъртните все по - ясно долавят присъствието ни в тях - продължи с разрязващ глас демонът. - Нашите илюзорни битки на коцепции и емоционални салтоморталета не са тайна за голяма част от хората, но все още не могат да постигнат хармонията, правеща от тази изкуствена драма на кърваво бойно поле театрална сцена, в която публика и актьори са едно. Те все още обичат играта на бели и черни рицари, индианци и каубойци, полицаи и престъпници, царе и просяци... Настървени от интензивността на тази игра не усещат, че противоречието се задълбочава. Знаеш, че симпатизирам на тленното същество не по - малко от теб, въпреки грозните ми и садистични шегички с него. Този болезнен сарказъм от моя страна е болката, която ги отрезвява и изчиства, за да могат да обърнат очи и към теб, но моят жесток бич не е нищо в сравнение с подигравката на Сътворението ,разцепило Човек на жена и мъж и обрекло същите на вечното терзание на половата недостигаемост. Силата на техните прегръдки е траурната песен на разцеплението! Оргазмът - писък на измамена кръв! Каква божествена комедия! Цялостен, единен дух въплътен в разделена тленност, крещяща за сливане в едно! Какво проклятие! Как да очакваш от смъртния да се държи адекватно?! Как?! Как този дух използващ ощетената плът да усети целостта си приживе?! И в цялата тази безнадежност как да устои на светлината на Красотата, единната, неделимата, могъщата, неустоимата Красота! Тя го убива бавно, мъчително и подлага на зверски терзания! Това е наказание, за което моята изтънчена садистка фантазия е недостойна! Това е ултимативната гавра с потъналия в забрава дух! Забрава със спомен за непреходна цялост, агонизираща в разцепена на две плът търсеща милост в обятието на вечното отчуждение! Какво гениално мъчение... Какъв адски огън!

Мастиленият демон застина отново неподвижно с вперени в нищото стъклени очи, изживявайки драмата Човек с неподозирана и за самия него интензивност. Нямаше какво повече да каже. Думите не можеха да поберат светове стоящи над словото.

Благият ангел не изчака времето да размие тежките думи на съперника си. С ведростта на благородната усмивка промълви:

- Признай си, Брат ми..., признай си... Съдбата и болката на Клетника, скитащ се из "ничия земя" е поразила даже и твоята нечувствителност. Споменът за Красотата върна в теб малкото обич, на която си способен. Как мислиш да постъпим с него? Какво предлагаш?

- Аз ще го намеря из измерението на вечното проклятие и ще го върна във все още туптящата му тленност. Останалото е по твоята част. Ти си по щастливите развръзки...

XXVIII

"Как да задържим онзи трепет и живец, онази яснота и вяра, а също и онази радост от мисълта, че един ден провидението и съдбата ще ни срещне с човека на живота ни? Това невидимо присъствие ни е съпътствало винаги. Още в майчиния скут потръпващи от нежността и наблюдаващи все още сенките наоколо, приемащи контурите на това, което сме обречени да бъдем, ние вперваме очи във всеки силует и всеки глас изострящ вниманието ни с красота и вълнение, че това е той или тя, половинката, която ще ни върне в цялостта на съвършенството. Той или Тя... Онази част, отрязана насилствено с писъка известил присъствието ни тук и познали болката на тленно съществуване. Родени от смъртни жени, усетили смъртна разделеност и неподлежащ на мозъчна интерпретация спомен за изначална цялост..., спомен за неделимата, непреходна цялост на същество, къпещо се в светлината на сътворяващата и жива сила наречена Красота! Годините разхождащи ни по релефа на съдбата ще търсят Красотата във всеки детайл и фрагмент, заподозрян да е част от нас. Нощните звезди ще ни заразяват с носталгията по нашата безпространственост, багрите на природата със спомена за пъстротата на нашите проявления. Тишината ще ни напомня нашата всеобхватност. Океанът ще подсеща дълбините на нашия страх. Планините ще врязват в нас великолепието на непокорените простори и устрема да се изкачим над себе си.

И само Тя или Той... И само неясният спомен за цялост ще търси изгубената ни същност, обречена на тази земя да бъде вечно разделена и сляпа за светлината, наречена Красота!"

Ирен откъсна навлажнен поглед от таблета си и наведе глава, скривайки напиращите сълзи от хората около нея. Не можеше да повярва, че толкова близо до нея в това малко провинциално градче се е разхождал, дишал въздух и радвал на живота човек толкова близък до нейната чувствителност и душевност. Не можеше да повярва, че времето не е показало благосклонността на красивата случайност да я изправи очи в очи с половинката ,която би направила живота и смислен и цялостен. Така и не се предаде на лицемерието на дълга,наречен семеен живот и биологичен часовник. Не се предаде на клишето и стереотипа на хормоналната заблуда и инстинкта репродуктивност. Не можеше да повярва, че любовта е тръпката на кръвта и огънят на сетивата. Отричаше хистерията на емоциите и показността на въодушевлението. За нея Той беше липсващата част и изгубена цялост. Той беше копненият дом и завръщане, огънят и водата, изгревът и здрачът... Беше вълшебството на танца на духа и тленността.

Ирен събра най - важните детайли от късия доклад на Конопенко и чутото от Борис Сорапера. Българин - Александър Николов... Колко странно. Това беше нацията, за която не знаеше почти нищо и никога не беше срещала. Не беше изненадана от фалшивата самоличност на Джонатан. На фона на хаотичната му душевност, предполагаща буреносно минало тя беше някак си логична и пасваща на картината. Борис спомена честите посещения на Джои в планинския масив Родопи в България и по - точно местността Кръстова Гора. Там закупил по - късно изоставена хижа от комунистическо време с име Иглика. Вложил доста средства за възстановяване и настанил бездомен монах с уговорка да се грижи за нея. Често канил Борис да изкарат почивките си там, но така и не го направили. Джонатан твърдял, че на това място е имал силно мистично изживяване и веднъж, когато били яко напушени му разказал за кълбовидна мълния, която го ударила и хвърлила за няколко часа в безсъзнание по време ,на което видял живота си в алтернативна вселена. Там животът му се развил по съвсем друг начин и живял все още със семейството си, майка си и баща си. Имал невероятно умна и изпълнена с искряща жизненост жена, която обожавал.

Борис разказа много случки от живота на Джонатан и се разпалваше все повече и повече. След като чу от Ирен до къде е стигнало следствието радостно възкликна:

- Ха ха, Александър Николов! Ха ха... Сигурен съм, сигурен съм, че хитрецът още е жив! Само се безпокоя, че е на път да направи някоя още по - голяма щуротия. Познавам неговата чувствителност така добре скривана от хората, но ако в тази история има жена, тогава става опасно и за него и за всички останали. Не знам за съжаление нищо от значение за теб Ирен. Ако имах представа къде е, щях да ти кажа. Виждам в теб истинска жена неспособна да се унижи с евтини манипулации и лъжи и за това ти имам доверие. Ще ти дам снимки от България на местата, които е посещавал и някои негови записки забравени при мен.

Ирен отново включи таблета и прочете наслуки едно късо и пропуснато експозе на Джонатан:

"Входът е изход. Дупката във времето е една и само през нея може да се напусне грешката, наречена човешки живот. Свободната воля е шегата на садистичен Бог, написал под несключения догор с дребен шрифт: "Подписалият с кръвта си удостоверява понасяне на пълна отговорност за делата си. Същите са внушени от нас."

Свободна Воля? Воля за какво? За тичане след плът горяща от инстинкти и емоции подпалени от фалшива неврология? Свободна Воля пришпорвана от чумата на вечен страх, закотвящ сърцето в плътта на застиваща материя? Свободна Воля ? Не беше ли тя, която изтръгна човек от скута на природата ,превръщайки я в мащеха за него? Не беше тя палачът на хармонията и художникът на карикатурата Егоцентризъм? Не беше ли тя килията на инквизицията, бутонът на атомната бомба и пламенната реч на поредния диктатор? Не беше ли Свободната Воля робството на лихвата, продадената за стотинки млада плът, иглата на хероина, пошлият поглед на педофилът, надмеността на дегенериралата синя кръв и камъните хвърлени срещу невярната жена?

Има само една Свободна Воля... И това е свободата да напуснем безумието на кръвта..."

Ирен изтръпна прочитайки тези редове. Бързо набра Конопенко. Искаше да научи по най - бързия начин рождения ден на Александър Николов, ако тази информация въобще беше пристигнала.

XXIX

"Здравей Красавице,

cъмнявам се младите хора от твоята генерация да ценят писмото като форма на комуникация. Страхувам се, че с листа хартия посипан с магията на Словото си отива и една цяла епоха, изтрита от бездушието на дигиталността и технологиите. Такива писма наричани в миналото "прощални" носят енергия даваща съвсем друг нюанс на казаното по телефона "Сбогом!" или "Върви по дяволите!". Както и да е...

Това е последният сигнал, че съществувам. Защо правя това чрез писмо ще разбереш впоследствие. Не приемай написаното по - надолу прекалено емоционално. Това няма смисъл. Това само ще закорави бетонната килия, в която си се скрила и ще затвърди хистерията на поведението ти на жертва.

Като комплимент незначещ нищо за Теб мога да спомена факта, че имаш дарбата да разбираш и използваш абстрактно мислене. Това е дарба защото дава на човек възможността да обхване чрез словото сравнително по - голям диапазон от процеси, които се вихрят в битието ни. Това му дава и изтънчена чувствителност правеща го ексцентричен, но и изключително индивидуален и достоен за названието Личност. Ако знаеше да използваш тази дарба никога нямаше да си позволяваш вербалната помия на ежедневието и семантичната сексистка оргия от думи, принизяваща и бутаща психиката на човек на нивото на животно. Това между другото е манипулацията на модерните медии и целта е редуциране на съзнанието на хомосапиен до това на стадно животно, а оттам и повишаване на ефективността на манипулацията. Ню Ейдж епохата е другият трик на Masters of Pupets - Либерализъм и Свободна Воля! Хахахаха... И "якото парти" модерен живот състоящ се на практика в евтини удоволствия окъпани в алкохол, дрога и лишен от какъвто и да е смисъл пошъл секс и психясваща перверзност. На избралите Свободната Воля да се изживяват модерни: На добър път с влакчето на веселото невежество... Релсите свършват най - късно на 30 години...

Ако не бях на мнение, че си способна да разбереш това, не бих написал и тези редове. Тук е мястото да спомена, че Ти си моят личен провал..., но трябва да Ти благодаря за това. Дълго време ме държа в състояние на перманентна влюбеност, предизвикваща биохимични реакции в организма ми ,даряващи ме със съответната виталност. Споменавам думата влюбеност защото не съм способен да намеря заместител на усещане стоящо доста над тази емоция. Да, любовта е емоция лесно мутираща в омраза или страх и гняв. Това, което хората наричат Любов е само бледа сянка на процес ,на който се крепи цялото звездно здание и долавят само неясни фрагменти лесно бъркани с нагон, инстинкт или пошло желание и каприз.

Ти си моят личен провал, защото не отчитайки възрастовата граница, която ни дели се надявах на нещо повече от обикновен интерес към ексцентричен особняк. Когато осъзнах това беше вече късно. Много трудно ще ми е да Ти обясня какво се случи с мен. Все пак ще се опитам. Зад твоята изумителна каризма, която е по - голямата част от красотата Ти, видях нещо което така ме разтърси, че откровенно мога да си призная : Не съм и никога няма да бъда същият! Видях неописуема Красота и Светлина, нямаща нищо общо със Сара, но проникнала чрез нея. Тази Красота е от съвсем друго измерение и вибрациите и са разкъсващи... И тук още едно признание: Чрез Теб бях разкъсан..., изпепелен и безнадежно разпилян. За това се чувствам благодарен и скоро ще получиш последния ми подарък и доказателство за признателността ми. Дали искаш или не ,ще се наложи да ме забравиш... Там където отивам връщането е възможно само под друга форма и тяло.

Всичко друго написано ще е излишно. Моят подарък ще промени живота Ти и това писмо ще се окаже напълно несъстоятелно.

Все още потръпващ от спомена за Теб: Джонатан Солина

P.S. Подаръкът ще получиш до 24 часа след прочитането на писмото."

Сара препрочиташе отново и отново странното писмо на Джои, което получи лично миналата вечер от негов познат. Не беше виждала от дни Джонатан и той не отговаряше на съобщения и телефонни набирания.

Сновейки из бара, Сара по - скоро си играеше с чашите, бутилките, и кафе машината, отколкото вършеше някаква работа. Единствените посетители бяха на една маса близо до улицата и изрично я предупредиха да не ги безпокои. Тя припозна гадняра Бранко Пашич / Пашата / и втория гост, за който собственикът твърдеше, че е ченге. Другите двама не познаваше, но и те я пълнеха с отвращение. Странна компанийка гадове.

Изтрезвяваща нервност беше обзела блондинката. Мозъкът и просто отказа рутинната си работа и тя не беше способна да мисли за каквото и да е. Имаше неосъзнатото усещане, че нещо ще се случи, а писмото просто я косеше с хиляди въпроси невъзможни да бъдат зададени, а още по - малко отговорени.

Подскачаща нервно из заведението, без маскиращата я усмивка и закачливост, Сара дочу от склад откъм задната част на заведението шум от каси с бутилки. Бързо заподскача натам, знаейки честите опити на бездомни алкохолици да задигнат някоя друга бутилка. В края на коридора видя дребен човек ровещ по рафтовете и преди да се учуди как беше влязъл през заключената врата отзад и да извика, две ръце я стиснаха отзад в задушаваща прегръдка и тя усети мека навлажнена тъкан, затваряща устата и носът и... После потъна в тъмнина.

XXX

Герхард Конопенко остана учуден от познанията по немски език на пристигналия от България агент от ДАНС / държавна агенция по национална сигурност /. Бързината, с която реагираха службите от българска страна изненада стария следовател. Оказа се, че в деня на бомбения атентат в Престиж в България също е избухнала бомба, която е отнесла луксозната вила на един от най - големите и уважавани бизнесмени в държавата. След запитването от Австрия за Александър Николов и разменените телефонни разговори, българските служби не изключвали възможността двата атентата да имат връзка. Смъртта на българския бизнесмен с интересно минало разтърсило българското политическо пространство и принудило ДАНС за спешно разследване на случая.

- Надявам се да проявите разбиране, че от съображения за сигурност и държавна тайна не мога да споделя подробности за убития български бизнесмен - продължи младият симпатичен агент Иван Петров разговора си с Конопенко. - За сметка на това ще ви дам пълни сведения за Александър Николов. Не беше трудно да се издири досието му и по снимките, които ни изпратихте отчитайки остаряването и промяната на външния вид сме сигурни, че става дума за един и същ човек.

Александър Николов е роден на 06.06. 1969 година в малкото градче Карлово – България, в семейството на служители към МВР. По това време баща му Стефан Николов е бил офицер от комунистическата Държавна Сигурност завършил икономика в Москва и говорещ няколко езика. Майка му - Конопенко произнесе наум Леонора - Леонора Николова е била секретарка в местното полицейско управление. През 1977 г. семейството се премества да живее в Москва и същата година се ражда сестрата на Александър - Йоанна. Александър продължава училището си в Москва до 1988 г., но сам, след като майка му и баща му заедно със сестра му напускат Москва през 1983 и се преместват да живеят в Астрия - Виена като служители към тамошното българско консулство. Досието на баща му Стефан Николов е изчезнало от архивите на Държавна Сигурност и ние нямаме никакви сведения за дейностите, които е извършвал и служебното му минало. Същото се отнася и за майка му. Александър завършва гимназия с профил чужди езици в Москва с пълно отличие и в края на 1988 се премества в София - България приет като студент във факултета по философия към Софийския Университет.

На 10 септември 1990 Стефан и Леонора Николови заедно с дъщеря им Йоанна загиват при пътно произшествие край град Клагенфурт - Австрия на път от Италия за Виена. На следващия ден Александър Николов е видян за последен път от състуденти да излиза от общежитието си в студентското градче на път за университета. Оттогава следи от него няма. В папката с документи и материали има всичко, което знаем по случая Николов и са преведени на немски език. Надявам се това да ви е от помощ като очакваме коопериране по случая.

Младият български агент направи добро впечатление на Конопенко. Размениха няколко мнения по случая, като Иван Петров спомена и странните обстоятелства около катастрофата край Клагенфурт. В нея е участвал и друг автомобил, който не е бил идентифициран в хода на следствието по това време и случаят никога не е бил изяснен. Нямало и запитвания от българска страна. Нещо доста странно, имайки се впредвид дипломатическия ранг на Стефан Николов и семейството му. Всичко това става в края на Студената Война, но това все пак не оправдавало незаинтересоваността на българите. Австрийците също не проявили според младия агент присъщото си усърдие, а набързо претупали случая.

- Господин, Петров - обърна се на финала Конопенко към българина. - Искам да Ви задам само един въпрос и ако отговорът може да ви създаде неприятности по - добре не отговаряйте. Имам начин да разбера и това. Българският бизнесмен убит от бомбата имал ли е връзка с комунистическата Държавна Сигурност по това време?

- Да - отвърна младият агент - Стамен Илиев е бил шеф на външното разузнаване към Държавна Сигурност по това време.

След като се разделиха, Герхард Конопенко дълго време остана насаме в бюрото си и загледан в една точка анализираше още веднъж събраната информация. Междувременно знаеше, че убития в Престиж инспектор от полицията Франц Ходлмайер е започнал кариерата си точно във Виена и е бил командирован в Тирол след 1994 г. Носеха се слухове, че до последно имал пряка връзка с Виена и имал взаимоотношения с американските тайни служби. Безкрупулността на колегата му даваше основания на стария инспектор да предполага, че миналото на Ходлмайер е окъпано в кръв. Случаят Джонатан Солина приемаше все по - зловещи контури. Конопенко знаеше, че оттук нататък няма изгледи той да продължи следствието.

Малко преди да напусне управлението Герхард набра номера на Ирен Белович и каза:

- Твоят човек е роден на 06.06.1969 г.

Това беше утре.

XXXI

"Свещения обряд завърших

за Озирис, моят Бог - Отец

И пътищата на Небето и Земятя аз отворих

твой обичен син съм аз, Озирис!

В дух превърнах се, пречистен, осветен,

обвит във мощни заклинания...

Богове на неизмеримото Небе! Божествени Духове!

Всички Вие, погледнете ме!

Вече завърших пътешествието си

и се явявам пред Вас!"

Джонатан разлистваше бавно напред - назад българския паспорт и наблюдаваше малкия огън, стоплящ прохладната планинска лятна нощ. Тук в полите на българските Родопи се чувстваше на края на света. Беше излязъл от хижата на разходка, но това причудливо място го накара да замръкне и остане за по - дълго, опиянен от чистотата на девствена природа. Планината на Орфей - великият посветен ,слял Слово и Музика във вълшебството на съществуването.

Името в паспорта беше неговата нова идентичност. Избръснатата глава, мустаците и брадата, обграждащи предната челюст и устата му ,му предаваха абсолютно друг вид. Това беше лицето на поредното бягство и прикриване.

Джои беше уморен. Повече от половината му живот беше белязан от това бягство. Останал верен да не робува на клишета и стереотипи доста късно осъзна, че това го прави безнадежден самотник и отшелник. Измори се да чака и търси човека, който щеше да запълни празнината в него, която усещаше още от малък. Няколкото срещи с интересни и красиви жени потвърдиха пропаста, която лежи между него и останалите хора. За да живее между тях беше принуден да играе ролята ,която очакваха от него - прилежен работник, добър приятел, изряден съпруг и баща, отзивчив човек и събеседник. Но това не беше той... Това беше рефлексия на хорските очаквания - най - сполучливата мимикрия, която човек може да приложи в сивотата на човешките взаимоотношения.

Джонатан подхвърли паспорта с неочаквано дори и за него движение на ръката към огънят и секунди по - късно той се възпламени в синкав пламък. Бягството беше до тук. Беше се погрижил уликите от двата бомбени атентати да доведат следствието до него. Това не беше част от уговорката с Владимир и плана, който неочакваният брат по съдба беше изработил.

Владимир Заренко беше син на човека, който спаси живота му преди повече от 23 години. В деня след гибелта на семейството на все още нищо незнаещият Джонатан, черна лимузина препречи пътя му и го отвлече в незнайна посока. Часове по - късно стоеше пред полковника от КГБ Аркадий Заренко ,който извести смъртта на най - любимите му хора. Джонатан изпадна в хистерията на безмълвната болка и вцепененост. Симпатичният и създаващ доверие полковник изчака Джои да се върне на себе си и му разказа почти всичко, което трябваше да знае. Аркадий Заренко и Стефан Николов са били дългогодишни приятели и сътрудници в международния шпионаж. Стефан бил спасил на два пъти живота на руснака. В края на студената война много добре разбиращи накъде задухват глобалните политически ветрове, двамата си обещават един на друг, че ако с някой нещо се случи, останалият жив ще се погрижи за семейството на приятеля си. Тяхната дейност се е състояла в проследяване на организираната от западните тайни служби търговия с наркотици по цял свят и дейностите им в тогавашния източен социалистически блок.

В края на 1989 г. се случва и предателството. Началникът на външното разузнаване към Държавна Сигурност на България, Стамен Илиев сключва задкулистно споразумение със западните тайни служби и предава списък на всички активни агенти на ДС извън държавата. Над 2000 високообразовани и школувани български агенти по целия свят попадат във визира на ЦРУ, ФБР и английските МИ - та. Голяма част от тях, съвестни и почтени служители на държавата, родолюбци от старата генерация, идеалисти рискуващи живота си в имато на родината, са изправени пред ултиматума да сменят фронтовете и кооперират или да заплатят с живота си. Не малка част от същите разполагащи с изключително важни и компрометиращи за Запада информации били обречени още с предаването на списъка с имената и досиетата им. Един от тях бил и Стефан Николов.

Аркадий Заренко разбрал прекалено късно за това предателство и преди да отреагира своевременно и спаси живота на приятеля си, престъплението вече било факт. Все пак успял да издири Александър и да го измъкне от пипалата на грозния октопод на Запада. След отвличането на младия студент ,организира прехвърлянето му в Италия под опеката и защитата на една стара италианска фамилия ,останала вярна на руснаците ,дали и възможност десетилетия да върти търговия и извършва дейности в Източна Европа и навсякъде по света, където тогавашната СССР имаше зони на влияние. Аркадий лично познаваше Босовете и знаеше, че това са едни от малкото хора на Запад, за които думата Чест и Лоялност имаха някаква стойност, макар и просто сантиментална.

Няколко години по - късно самият Заренко става жертва на предателство и загива в неизяснена самолетна катастрофа на път за Грозни - Чечения. Между чука и наковалнята на политическите интриги и лицемерия, легиони от честни и предани на родината си служители стават жертвоприношение на новата годзила, наречена Модерна Демокрация. Те първи усещат гилотината на продажността.

Джонатан Солина бива издирен и намерен от сина на убития полковник от КГБ през 2010 година в Тирол - Австрия. Владимир Заренко, преуспяващ млад икономист и съветник към белоруското министерство на икономиката, получава от майка си лежаща на смъртно легло, личните записки на покойния си баща. От тях разбира всички детайли около живота и смъртта на баща си, както и за Стефан Николов. Решен твърдо на възмездие и използващ връзките си с белоруските тайни служби, Владимир успява да събере цялата налична информация за всички участващи в това позорно престъпление. Стигайки до Джонатан и с помощта на старата италианска фамилия създава план, в който все още останалите живи предатели да бъдат наказани. Освен двата атентата в Австрия и България, на западните тайни служби убягват другите седем бомбени атентата в Русия, Казакстан, Армения и Чечения. Зад всичко това стоеше Владимир Заренко и яростната ръка на отмъщението. Джонатан Солина имаше своя принос в реките от кръв, опитващи се да измият позора на една епоха.

Джои наблюдаваше доизгарящия огън и нелогично усмихнат и ведър се изправи, поемащ в посока към хижа Иглика. Утре имаше рожден ден и трябваше да се приготви за последното си пътешествие. Радостта от мисълта, че скоро ще напусне този гравитационен кладенец Земя ,оковал суверенното му право на щастие и свобода в елементите на грубата материя , му даваше щастието на философа, че всичко е преходно... Даже и смъртта!

XXXII

" - Грях ли е да си играеш на Бог?

- Като негово дете имам право на дървено конче.

- Ако го разгневиш?

- Все някога ще има и прошка.

- А плесницата?

- Тя не може да бъде по - силна от обичта му.

- Все пак би ли се усъмнил?

- Да..., ако ме остави вечно в тленността.

- Значи все пак се съмняваш?

- Не..., чрез съмнението се уча да го обичам..."

Страхът ни връща в стихийната прегръдка на природата, закача ни отново към инстинктите и наостря зъбите на хищника в нас. Страхът издялва и каменния бункер на уплашеното ни съзнание, удавено в океана от емоции и болезнените салтоморталета на нагоните. Този бункер, наречен Характер започва да задушава изначалната ни същност и Аз ,превръщайки ги в жертва на хищната вселена. Това е и началото на задочната ни смърт и вегитиране в роботно съществуване. Но какъв парадокс! Същият този страх може да се превърне в чук и длето, придаващи на старата гротеска Характер отново вида на Космическия Шедьовър Човек!

Тъмната тишина, в която се пробуди Сара стегната в безсилието на обездвижеността я хвърли в обятията на изчистения от емоции Страх. Все още не можеше да реализира какво се беше случило. След известно време успя да напрегне сетивата си и усети обвързаната си с нежна, но здрава тъкан уста и очи, запушените си уши и странното залюляване напомнящо пътуващ автомобил. Лежеше полегнала на страни и без възможност да прави каквито и да е движения. Беше здраво бинтована за всички крайници, но без да изпитва болка. Още веднъж вълна от пронизваща паника и страх я заля. Инстинктивно събра всички сили и мускулите имащи възможност за контракции влязоха в акцията на хистерията. Напразно. Неопределено време след това залюляващите движения на предполагаемия автомобил престанаха и Сара дочу съвсем тихо захлопване на врата. Изведнъж две ръце я подванаха и изправиха в седнало положение върху плоската повърхност, която тя беше вече отчела като багажник на автомобил. Миг след това двата тампона бяха измъкнати от ушите и един дрезгав и пронизващ глас и проговори:

- От изпълнителността ти зависи дали ще останеш жива! Кимни с глава, ако си разбрала какво ти казвам!

Сара кимна без никакво замисляне. След това гласът продължи:

- Сега ще ти дам да изпиеш чаша вода и след това ще продължим пътешествието. Ако стоиш мирно ти гарантирам, че нищо няма да ти се случи! Кимни пак с глава, ако си разбрала!

Сара отново даде сигнал, че е наясно. Малко след това устата и бе развързана и до устните и се допря чаша, която бе изпита безропотно и бързо. Сара усети, че във водата имаше няколко дребни таблетки, които се плъзнаха през гърлото и преди да може да отреагира адекватно. Миг след това лежеше отново обездвижена и лишена от светлина и слух на дъното на автомобила.

Когато разумът е блокиран от Страх поел функцията на сетивата и пронизващ всяка клетка на тялото, времето и пространството изчезват като величини и понятия. Сара усещаше безтегловността на лишената от мозъчна дейност психика. Мятащите се в съзнанието и картини и образи не можеха да се подредят в праволинейност, правеща възможен мисловен процес.

Ускореното препускане на сърцето надуващо вените и туптящо в ушите, беше единственият отчетлив сигнал, че още е жива. След почти цяла вечност полюляването отново спря и процедурата се повтори, но този път преди чашата вода Сара усети разтапяща се бучка захар в устата си. Отново лежаща безпомощна в тъмнина този път знаеше какво е погълнала, но си нямаше на представа какъв ще е ефектът от дрогата - никога не беше взимала ЛСД.

Безтегловността, в която се намираше Сара започна да се засилва за сметка на вече отслабващия страх, бавно мутиращ в странно безразличие. Картините, хаотично препускащи и убягващи на съзнанието, забавяха амплитудата си и придобиваха съвсем друга цветова гама, впиваща се бавно и болезнено отчетливо в сетивата на младата жена. Тя беше вече част от тези картини. Фрагменти от изживяно минало, в който тя се беше раздробила в паралелността на безвремевия Аз, изживяващ всичко едновременно. Тези картини, в които Сара живееше отново се отлюпваха една по една като изгоряла от слънцето кожа, на места болезнено, а на други отварящи прохладата на новото Аз. Нямаше емоция, обвинение, терзание, съмнение ... Само картини отвявани от причудлив вятър без посока. Най - болезнените картини от живота и пълни с омраза, насилие, жесткост, отвращение и погнуса от екстрементите на човешката емоционалност се отлющваха и стопяваха в небитието. С тях си отиваха и лицата на съществата жигосали невинноста на Сара и девствеността на младата и психика. Други фрагменти изпълвали живота и с Красота и детска въодушевеност се сливаха отново в нея и я изпълваха с все по - осезаем екстаз, напомнящ безпричинна радост и щастие. Тази светлина все повече запалваше огън ,в който горенето не беше агония, а лекота напомняща игривия пламък, светлина, която огрявайки Сара хвърляше сянката на друго същество, изчистено от клоаката на земното съществуване.

Върната насилствено в майчината утроба на тъмнината и тишината, младата жена изживяваше несъзнателно чудото Прераждане. Само върната в прегрътката на животинския страх тя имаше възможността да очисти нагара на съсухрения от съдбата характер и усети чудото на трансформацията. Грозната какавида на безсмисленото съществуване се пропукваше под натиска на Красотата, обрекла света на светлина, все още мъждукаща по земното кълбо, но със суверенното право на абсолютно бъдеще! Защото Красотата убиваше, но Тя беше и живот!

Някъде във вечността Сара отново потъна в сън, но вече без страха, с който си замина и наивната блондинка, играеща ролята на жертва вегитираща в самосъжалението на пошлото съществуване. Все някога трябваше да се събуди отново и тогава първото нещо, което би видяла щеше да запечата завинаги новата и чувствителност и светоусещане... Това щеше да бъде и подаръка на Джонатан Солина!

XXXIII

"Приказка за Ада

По стъпките, по погледа, по свитите и отпуснати напред рамене ще разбереш странника, завърнал се от измерение миришещо на сярата на емоциите, умората полепнала по прашните му дрехи и косите странно вплетени в сивота... Погледът е все още неподвижен и вперен в нищото на илюзорната човешка суета... И сенки, сенки плъзгащи се като змии по застиващата плът на всекидневието. И малкото цвят и багри втъкани в природата около нас от милостива четка на Велик Художник ,избледняват от тривиалността на хора забравили произхода си на звезди, мъждукането на които е погребано от спектъра на светлината, видима за излъганите от земното очи... Завръщане от Ада... А той е бил винаги тук..., в нашите сърца и сива маса затворена в кутия от тленност... Завръщането от ада е началото на път към себе си и подозрение, че черният ангел е нашата неразбраност и изкушение да търсим Бог извън сърцата си!

И ето, че сме се завърнали. Плъзнали се през тунела на волята да се измъкнем от поредния емоционален ад, в който доброволно разходихме съзнанието си. Проляхме сълзи и си въобразихме, че несподелената Любов може да е истинска ,въпреки че знаехме, че половина такава няма и това я превръща в илюзия. Мостът не беше построен и само възпламеното от страст его си въобразяваше, че това е възможно. Остана надеждата на плътта, но нейната примитивност излъчваше сигнали, превръщащи стремежа за сливане в погребалния марш на тленното - траурната музика на преходното. Сега отново правим разбора на разочарованието. Още няколко бръчки от тъга изографисаха лицето с релефа на зрелостта. И усещаме как мъдростта убива порива да живеем в огъня на страстта и ни лишава от правото да се издигаме и падаме. И в тази амплитуда на усещания да летим подухвани от бурите на земното съществуване. Зомбираната мъдрост - грозната мутра на лишения от жизненост проповедник възседнал илюзията на святото и отхвърлил истинското на ада!"

/ Джонатан Солина /

Там някъде в полите на Алпите, ангелите на вечната разделеност и противоречие си взимаха поредния Сбогом. Това не беше традиция или ритуал. Не беше среща на "Високо равнище" или беседа между опоненти и противници. Те дълбоко разбираха правилата на играта Сътворение и театъра Човешко Битие. Планетата Гея беше Хоризонта и границата, където сблъсъка на Макро и Микрокосмоса беше родил мистерията Живот - странно и чудно проявление на Архитекта и Твореца на Вселената. Там, където хаосът бушуваше с непокорността на всепроникващата енергия, разкъсваща плътта на Звездното Здани, едно дихание пропито с гениален усет за хармония, създаваше светове блестящи с Красотата на волята "Да Бъде"! Гарант за Еволюцията наречена Завръщане, беше Вечността разцепена на сегментите на Времето, безкрайността маркирана от застиналата енергия, наречена Материя и Единната изначална същност, разчленена на неизброими аспекти с Илюзията за собствено съзнание. Един от тези аспекти и Монади с илюзорна автономност беше и Хомосапиенс.

В определен етап от развитието си Човек започна все по - отчетливо да усеща илюзорността на собственото си проявление и вперил очи в звездите потърси потвърждение на тревогите си. Там не откри нищо освен хаоса от материя в танц с неизброимите проявления на ефирната енергия. След това се обърна навътре в себе си за да види, че там няма нищо лично и индивидуално... Той беше сянка с имагинерни контури. С тази болка, страх и тревога агонизиращият в разцепление Човек губеше равновесие и падането беше неизбежно.

Ангелите на Разделението не можаха да върнат Джонатан в тленността му. Свободната Воля на Частицата, омагьосана от Илюзията Автономно Съзнание не позволи това. Сянката Джои пое пътя на самоунищожението - тих непреклонен протест против правила, спуснати насилствено над изконни роби. Красивата каризматична блондинка Сара не можа да се върне в света на сенките с ново съзнание и светоусещане и остана пленница на размекнато сиво вещество и изнасилен разум. Краят не беше по Холивудски щастлив, а поредната трагикомедия, пред която жестоки Богове се превиваха от циничен смях...

Всемирният Архитект не беше оставил нищо на случайността и праволинейността. Геният му не позволяваше това. Трагедията и Хепиенда бяха финалните близнаци, правещи спектакъла зрелищен и стойностен. В друга паралелна вселена имаше продължение, с което Ангелите на Разделението също трябваше да се съобразят, почитайки бащината воля. Там Джонатан не беше все още изтлеял като падаща звезда, а красивата блондинка все още очакваше за пръв път да види светлината с други очи. Там все още се очакваше появата на кралицата на светлината, наречена Красота, която да запали наново изгасващите в безнадежност души. Не друг, а тя щеше да върне Джонатан в тленността му и запали огъня, без който нито едно съзнание не може да съществува! Защото съзнанието се хранеше с Красота и Тя беше изворът на живата вода!

Ангелите на вечното противоречие отлетяха в различни посоки, оставяйки Алпите застинали в каменния си покой. Само нереалната белота на заснежените върхове остави следи от присъствието им. Те никога нямаше да възроптаят срещу ролите, на които бяха обречени. Те бяха самите роли и неделима част от Сътворението. Щяха да се срещат отново и отново, разбирайки и възхищавайки се на пъстротата от проявления и амплитудата на сменящите се фрагменти на Вечността, боядисвана в цветовете на времето.

В процепа между световете, падащата звезда Джонатан малко преди окончателно да изтлее, беше окъпан от млечната нежност на същество, напомнящо майчиния скут и гърда. Една любвеобвилна прегръдка скри душата му от тъмнината на небитието и ноти от кристални камбани заиграваха съзнанието му с блясъка на пулсиращите звезди. Усещащ покоя на майчината прегръдка, откри отново радостта на порива "Да Бъда!". Миг след това усети болката на изстиващата плът.

XXXIV

Утрото изчистваше до ослепителност белия костюм за езда на Джанкарло Патрезе и засилваше контраста с черните арабски коне, компенсиращи дългата си нощна дрямка с неспокойни и игриви движения. Младият бос прокарваше ръка по гривите на всеки един от тях и си позволяваше блажена усмивка така добре скривана от хората около него. Беше отпратил още на зазоряване целия персонал на луксозната вила и имението и само зорките очи на верния му телохранител Пепе, присъстваха някъде наоколо. Останал насаме с любимците си Джанкарло си позволяваше да изживява онова Аз, което изкачваше на повърхността само когато легионите от дебнещи в засада хиени с човешки облик се отдръпваха на разстояние, гарантиращо недосегаемост. Винаги се замисляше и водеше философски диспути със себе си върху факта как бранша, в който се реализира по стечения на съдбата, привлича един и същ антураж и мутирали душици, правещи бизнеса с платената ласка своеобразен ад и измерение пълно с адски изчадия. Алкохолът и дрогата просто се закачаха за всеки един от участниците в шоуто на плътта и вкарваха всеки в измерение, от което се излизаше рядко с психика небелязана от биохимична зависимост, психоза, невроза или целият палет от ментална дегенерация. И не толкова непрестанните опити да бъде краден, завлечен в някоя интрига или вкаран в хитър капан безпокояха и вкарваха в параноични състояния Джанкарло. По - скоро непрестанната борба и усилия да лиши бизнеса си от разлагащата радиоактивност на извратената емоционалност и покварена психика на хора, доброволно надскочили Етика и Морал, но все още запазили комплексите си на ощетени от живота жертви, го караше да се затваря в бетонния букер на студения и безкомпромисен Бос, непрощаващ никому за нищо. При него се грешеше само веднъж и еврейските Три Шанса не бяха вариант за отношение към хората.

След едночасова езда с любимия си арапин, Джанкарло приседна в обгърнатата в зеленина и цветя беседка в близост до изкуственото езерце, от което струя вода изригваше в небето с багрите на дъгата и повдигна крака върху масата. Измъкна от някъде кутия бяло Марлборо, която освен верният му Пепе никой друг не беше виждал в ръцете му и запали цигара. Едно дълго засмукване издаде, че пушенето при него не е прищявка, а отдавна навик, за който никой не подозираше.

Патрезе заби неподвижен поглед някъде в тавана на беседката и миг след това очите му потънаха в тъгата на копнежа. Липсата на онази половинка, която даваше чувството за изпълненост и смисъл на инвалидизирания човешки живот все по - често го хвърляше в обятията на депресия, която прикриваше с неистово самообладание и напрягане. Все някога щеше да се скъса бента на пресованата емоционалност и това щеше да е началото на края на играта на сенки, в която отдавна не намираше каквото и да е удоволствие от поглаждането на собственото си, възкачило се на престола Его на Бос. Беше му писнало от лицемерните му разглезени любовници, добрали се до върховете на обществото с интриги и актьорско майсторство и имитиращи оргазъм по навик. Беше му писнало от хлапачки, нагаждачки или просто възглупави блондинки, използващи прелестите си, за да активират биохимията на хормоналната хистерия и моториката на животинските нагони. Беше му писнало... Знаеше, че само измъкването му от този свят на емоционално ощетени кукли и чучела, можеше да му даде шанс да влезе нещо повече в живота му от поредните лицемерни Барбита или самовлюбени метреси на мухлясали от алчност застаряли перверзници. В света, в който съществуваше Джанкарло чудото Любов беше невъзможно и мъртво родено.

Сеньор Патрезе се изтръгна от желязната прегръдка на депресията, изкочи някак си насила от беседката и се запъти отново към конете. В главата му се въртеше Джонатан и странната молба, която Джанкарло изпълни с рутината на перфекционизма си. Всичко беше протекло по план и сега Пепе стоеше в близост до малката симпатична лятна къщичка, изградена до конюшните и която Патрезе използваше през лятото за пренощуване. В нея все още спеше младата жена, за която беше говорил Джонатан и любопитството на Боса се засилваше с всяка измината минута. Още преди да докосне любимия си кон, Джанкарло чу да се отваря вратата на къщичката и обръщайки се съзря неуверено пристъпваща и олюляваща се млада жена, която озъртайки се с широко отворени очи напосоки и попиващи багрите на малкия къс рай ,се движеше несигурно в негова посока. Младият Бос смутено закрачи към нея. Русокоска продължаваше да се озърта като Алиса в страната на чудесата и все още не беше реализирала напълно присъствието на Джанкарло. Все още съзнанието на блондинката беше заето с попиване на напълно новата за нея реалност, запечатваща се с красотата на изчистените от мръсотията на миналото възприятия. В това минало бяха останали не само страхът и мизерията на извратените емоции, но и веригата, оковала едно младо съзнание в безнадежността на самоунищожителното съществуване.

Вече на няколко крачки един от друг, Сара погледна Патрезе в очите и свенливо наведе поглед проговаряйки тихо и смирено:

- Бихте ли ми казали къде съм и какво се е случило с мен... Умолявам Ви, Господине..., кажете ми!

Джанкарло се усмихна приятелски към младата блондинка и миг след това усети приятната тревожност от мисълта, че Джонатан Солина за втори път спасява живота му.

XXXV

"Отчитам присъствието си в това неудобно и тясно битие като привилегия, достойна да бъде изживяна. Преди детето в мен да бъде нокаутирано от хормоналната промяна и оковано насилствено в прангите на зрелостта, изживях щастието в цялото му великолепие. Летях на крилете на безгрижието и обгръщах с невинни ръце простора, винаги жадно поглъщащ синьото в небето с очи. Заигравах се с полета на пеперудата, копнеех по волността на птиците и сутринта известяваше жизнеността си с песента на гургулицата, пробуждаща у мен усмивката на невинността. И майчината прегръдка, тази топлота подсещаща обятията на утробата, от която с писък напуснах рая и уплашен връхлетях в земното съществуване, където болката стана ритуала на "Аз живея!".

Научих се да ходя изправен, препъващ се в камъните и израстъците на хорските предразсъдъци. Отвръщах свенливо очи от красотата, излъчвана от всяко същество и запечатана във всеки фрагмент, подсказващ интелигентния дизайн на планетата Земя. Тази красота пареше сетивата с огъня на страстта и разчовъркваше огнището в мен, запалващо искренето на звездите. Тогава усетих нощното небе като свой дом и безбройните звезди като братя и сестри, свенливи и недоверчиви към съблазнителния танц на човешкото съществуване, а хората в този гравитационен кладенец като съратници, изгубили спомена за светлината ,от която са лишени и поели пътя на гмуркането в грубата материя. Всички бяхме еднакви и всички различно обагрени в краските на спектъра на светлината, разкъсана от жадните за разделение очи.

Изминаха десетилетия докато не разбрах, че светлина, енергия, любов, привличане, възторг и всичко издигащо човек над самия него и заразяващ с вибрациите на чувствителност, непобираща се в словестна опаковка всъщност, беше само една дума: КРАСОТА! Но не красотата внушена от повтарянето и самовнушението на възпитаните от обществото съзнание и възприятия. Имаше само една Красота и тя беше неизречима, неописуема и недосегаема... Като обятията на пламтяща Богиня. Веднъж докоснал се до нея, несретникът е обречен на гибел, защото простосмъртните са недостойни за величествеността и..."

Ирен Белович извърна глава, скривайки навлажнените си очи от шофьора на джипа, носещ се по магистралата между София и Пловдив доста над допустимата скорост. Това беше последното експозе на Джонатан, останало непрочетено от нея. За пореден път беше докосната отвътре по начин, по който никой не беше успявал и то без присъствието си.

Нощното препускане и смяната на два самолета не удължи времето, което оставаше на Ирен да издири Джонатан и да го възпре от намеренията му. Тя знаеше, че точно в 6 след обед той ще се сбогува с този свят доброволно и пулсиращата в главата и кръв и учестено дишане отброяваха всяка секунда. Беше 4 и 12 и до целта оставаха около 110 километра, част от които трудно проходим път. Това просто не можеше да бъде случайност и Ирен не вярваше в нея.

Отброяването на часовника късаше безпощадно усещането за време. За много хора тревожното очакване деформираше 4 - тото измерение и разтегляше пространството - не и за Ирен. Веднъж преборил се с фалшивата драма на емоционалната чувствителност и лашкащата и се инерция между двата полюса на разделението, човек се изправя пред нов тип такава - тази на изчистената от боклука на менталността Сензитивност. По - високата вибрационност на този начин на възприятие носи със себе си безвремие и енергетивност от съвсем друго естество и блокира човешката психика в невъзможност за интерпретация. Ирен Белович витаеше в свят, в който човешкото нямаше фундамент за съществуване.

Джипът беше вече излязъл от автомагистралата, подминал големия град и залитащ и подскачащ по планинските завои на Родопите, водещи към провинциалността на една страна, застинала в минало, което все още отхвърляше показността и изкуствената дигиталност на модерна Европа. Бързо отминаващите пейзажи и следи от човешки живот, слял се с естествеността на природата, даваха на Ирен усещане за странна изпълненост и спокойствие на необремененост. Излъчването беше без аналогия с изкуствената естетика на Западна Европа. Това беше друг свят.

Със спирането на автомобила и чевръстото изкачване на шофьора от него, Ирен Белович се върна в споразумението на сетивата, наречено Реалност. Бяха стигнали последното населено място, село Мостово ,откъдето трябваше пеша да вървят около 30 минути. Часът беше 17.40 и Ирен доста добре осъзнаваше, че закъснява фатално. Без обаче да се замисля преметна през гръб малката раница и в ускорен ход закрачи след шофьора, проучил предварително всички детайли на местността и на който беше заплатила още от Австрия доста прилична сума. Петър Ставрев беше действително професионалист и нямаше да злоупотреби с очакванията и.

Изумителното излъчване на природата и некултивираната все още планинска местност заоблена в странно благородство и пронизваща с още по - странно чувство за отделеност и изпълненост, не позволяваха на запъхтяната жена да изпадне в ада на фатализма. Нейното безпокойство беше окъпано във вяра, изключваща рационалността на логиката. Така и не усети когато Петър и показа скритата във вековните дървета хижа и хвърляйки поглед към часовника, регистрира безпощадността на времето. 18.07 часа... Последен напън и спринт понесе Ирен нататък, даваща сигнал с ръка към Петър да остане отвън. Връхлитаща през вратата съзря гледката ,която очакваше и окървавеното безжизнено тяло на Джонатан ,полегнало върху олтара на изгубената надежда.

XXXVI

"Най - тежкото заболяване е неспособността да обичаш!"

Вълните се взривяваха в естествения вълнолом от скали, откъснали се в далечното минало от стръмния висок каменен бряг все още надменно извисен над Пацифика и правеха видим разгулния вятър, обсипващи го с милиарди миниатюрни капчици искряща влага. Слънцето почти докосваше хоризонта, къпеше в червена страст залеза и линията разделяща океана и небето, напомняха нежната целувка на противоположностите.

Единствено западното крайбрежие на Патагония отговаряше на мечтата на романтиците наречено "на Края на Света". Това пощадено от човешка алчност и домогвания късче рай, останало някакси незабелязано от жадната за конквиста цивилизация на паразитиращото Сапиенсче, носеше все още онази каризматична девственост, която оставяше отпечатък в съзнанието на всеки допрял се до нея. "На Края на Света" не беше само художествена приумица или продукт на разглезен романтизъм и поетично десидентство - "На Краят на Света" действително съществуваше!

В близост до разкъсаната скална плът на надменно извинения висок бряг, безпощадно атакуван от вечния устрем на Пацифика да загърне в обятията си непокорната плът на Земята, стояха изправени силуети и присъствието им с нищо не нарушаваше хармонията от играта на четирите елемента, лишени от високомерността на човешката естетика. Две прегърнати двойки влюбени същества бяха стигнали до края на света, за да възвестят на небето, че вече са едно и отблагодарят на Невидимия Творец за милостта на проявлението му и щедростта на обичта му. Сара и Джанкарло не откъсваха очи един от друг все още невярващи, че съществува свят, в който е възможно чудото взаимност и любов. Напуснали временно ада на модерността и метрополите на суетата, пълни с ощетени и разложени от страх несретници, борещи се за късче топлота зарита в сметта на отчуждението, красивата двойка поемаше чистотата на океана, превръщаща я в трепета на безмълвната себеотдайност. Мистерията на сливането в едно, на две безкрайни души, правеха ритуала живот, достоен за Създателя. Зад него искреше с цялата си величественост Богинята на Жизнеността - Красотата!

До тях, вперили в процепа между световете неподвижни погледи и поглъщащи залеза и неговата галеща червена пламенност, една друга двойка зрели влюбени отправяше благодарствена молитва към Архитекта на Вселената. Ирен и Джонатан знаеха какво стои зад хармоничния танц на елементите и как това откъснато от хаоса парче Земя се вписваше в плана на Сътворението. Само издигнати над себе си, високо над дребнавостта на собственото ни его, омърсено от перверзността на нарцистичната мисъл, високо над страховете ни, високо над въжделенията ни и радиоактивните емоции на самосъжалението, е възможно да отпием от извора на Красотата. Защото Тя убива, но Тя е и Живот!

Планетата Гея и Анима Мунди бяха щастливо събудени и възвестени за новото звездно събитие и новите същества, родили се на измъчената от страдание Земя. Ангелите на разделението за пръв път от еони празнуваха новата епоха и завръщането на тяхната Сестра. Началото на нова галактика и измерение вдигаше залога Човек и духовете, очакващи потапяне в този нов свят триумфираха новата Воля "Да бъда", в която геният на Любвеобвилен Отец пронизваше с дъха на любовта си...

ЛОГОНАВТИКА

сряда, 11 септември 2013 г.

Красотата убива

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Представена публикация

Океан от Любов

Популярни публикации

сряда, 11 септември 2013 г.