Океан от Любов

                                      Океан от Любов

"Come un serial killer
faccio pagare alle altre donne
la colpa
di non essere te"
/ Michele Mari /

      Знаех, че това си Ти. Знаех го още преди да науча какво е това нежност и красота. Още преди да знам какво е топлина, уют, прегръдка, сълза и милувка… Знаех, че си Ти… мое Начало и мой Живот. Очите Ти все още ме пазят от този свят прожектирайки светът, от който идвам… и спират сълзите и плача ми. Все още не знам какво е да обичам, но го усещам…Ти облъчваш с обич и любов. На моменти толкова силно, че спираш дъха ми и аз се гърча в обятията ти опитвайки се да се потопя в Теб… Ти, мой Океан от Любов… 

       Взирам се в онези извивки на устните Ти, които някога ще разбера, че са усмивка. Тези изящни закривености ще ме учат на това, какво е Благородство, радост и умиление. Ще ме учат да бъда утвърждаващ, великодушен и прощаващ. Ще ме учат да бъда човек… Но тези два прозореца! Тези два Прозореца към вселената, с които се взираш в мен! Тези портали към Дома ми, които хората наричат Очи! Ти, мой Океан от Любов, ме галиш и с тях! Не ме е страх! Виждам и усещам,че идвам от там чрез Теб, но ще се върна без Теб. Тази тъга е непоносима! Не! Няма да плача… Няма да се подам да ме отнесе тази изпепеляваща носталгия. Само ще се запитам, чрез чии очи и как ще се завърна някога... 

       Цял живот ще търся тези очи в друга жена. Ще търся същата топлина, нежност… кадифеност в гласа и блясък в очите. Ще търся истинския си Дом. Ще търся обятията на Вселената Жена или Жената Вселена. Ще търся сигурност и спокойствие… ще търся първото, което зърнах, вдъхнах, и от което бях докоснат и прегърнат. Ще търся Теб!

        Сега съм уморен… Бялото прошари косите ми, а това, което ми се подхвърляше като радост и тъга проряза лицето ми с острието на времето… татуировката на отшумелите екстази. Даже това, което хората наричаха Любов избледня и се сви в спомени на мимолетен усет за сливане. Като спомен за нетанцувано танго или валс без оркестър. Тя… Те… Всички се превърнаха в статуетки натрупани по регалите на миналото и само усет за естетичност човъркаше чувствителността ми… и Егото ми крещящо за право на спомени за героични времена на покоряване на сърца и балади за романтични подвизи… тази лебедова песен на изтляващо съзнание. 

      Време е да се завръщам… Ето ме изправен и прегърнат от ноща и вперил поглед в Небето прошарено като очите Ти. Ти си тук. Усещам Те… Ноща е твоя скут. Вятърът ме милва с ръцете ти. Гледаш ме ласкаво отгоре. Земята ме прегръща с топлината Ти и ми напомня, че трябва да платя данък живот и върна заетата куп пепел. На нея ще оставя шепа пръст, но ще отнеса с мен Сърцето си! То е за Теб… Ти, мой океан от Любов!