Свят без име

илюстрация by Mattijn Franssen

Свят без име

/ „ Светът е създаден от жена и само Тя може да му даде име.“  - из апокрифите на Сътворението от Улан Батор /

Да се появиш от нищото е божествено дихание. Това не означаваше, че Tой щеше да бъде лишен и от спомени. Точно Нищото го глътна заради тях и заради тях беше върнат тук. Покаянието изглеждаше, че е пълно. Даже пазителката на порталите между световете, котката, съжали несретния скитник между световете и го приветства с драпаво „Добре Дошъл" на котешки… Тук Той имаше надежда, че ще бъде обичан поне от животните. От някъде се дочуваше тиха мелодийка, но не се виждаше субект. Само Небесата можеха да звучат така, защото текста можеше да бъде написан само Там: „…а трохите, а трохите останали от трапезата на Любовта са пиршество за несретниците лишени от нея… от нея…ооооот НЕЯааа… трохите… трохите Любов..“ 

Тази завиваща и натрапчиво пронизваща пейзажа на Света без име мелодийка, създаваше своеобразен дисконфорт за наблюдателя. Не и за Скитника между световете. В света на животните Той щеше да потърси съвет от браманите на Анима Мунди - слоновете. Те щяха да му обяснят, че само с тежка, бавна и сигурна походка, можеш да покориш Нея… Даващата Име на Световете…

Охлюва… охлюва щеше да му подшушне, че пълзенето не е падналост и хлъзгавост, а прегръдка и, че Назоваващата Световете е скрита и в Земята… „Прегръщай я… прегръщай!“ - крещеше охлюва, но само той бе в състояние да се чуе. 

Сурикатът подсказваше, че само шумотевицата и врявата на човешката суета и параноичността на всекидневието е в състояние да завърти рулетката на съдбата и срещне с Нея… Назоваващата Световете… „Не губи надежда, а ври! Ври в деня и размахвай юмруци, драскай и хапи със зъби, защото само така може да предизвикаш Небесата!“… - и това сигурно не бе дочуто от Скитника между Световете…

Мелодията замлъкна и създаде чувство на обреченост, завиваща сетивата във вакуума на безнадеждността. Птици размърдаха небето, а облаците се сгъстиха като спускащи се театрални завеси. Може би да се предадеш в прегръдката на Тази, която винаги е готова да даде безрезервно Любовта си е единствената надежда на Скитника, но Тя не се казваше Назоваващата Световете… нейното име беше Смъртта… и прегръщаше с любвеобилността на Покоя!

Спомен Първи спрял ръката посегнала на себе си:

Тя е възможна. Беше я виждал. Беше я виждал много пъти. Съдбата така и не срещна очите им в деня и ако това ставаше, невъзможността на забързаната модерност я отдалечаваше и засмукваше в сивата тълпа. Но Тя беше тук… и беше възможна.

Спомен Втори отблъснал порива за самоунищожение:

Винаги, когато държеше в прегръдката си друга, усещаше фрагменти от Нея. Той се опитваше да я сглоби от жените, които срещаше в живота си. Имаше вече почти всичко: Мирис и ухание, глаткостта на кожата, дълбочина на очите, заоблеността на женствената природа, темперамент, чувствителност, свенливост и в същото време лава от страст напъваща порите на кожата в устрем за сливане…и гърди… гърди тласкащи въздуха в простора издаващи звуците на екстаза! Тук беше почти всичко… , но липсваха устните произнасящи Името на Света…

Спомен Трети вдигнал главата и усмихващ очи пълни с надежда:

Като дете, скитникът между световете обичаше с часове да гледа облаците и сглобява контурите на всичко възможно за човешкото съзнание и мисъл. Това дете не знаеше, че тази невинна игра на Творец подсказва произхода му и истинския му дом… там където всичко е възможно и Творенето е въпрос на Игра, Промисъл и Любов…, че те правеха сварката на битието и правеха възможни феномена Човек. Скитникът усети, че вече е време за Нея! Усети, че трябва да и даде име и с това да и даде дихание, същност и превърне в плът и кръв! Нарече я…