За последно

                                                                          За последно

        Не човешкия мозък, а човешкото сърце задвижва ръката за прощалния допир. Това протягане е винаги в забавен кадър, когато времето за едната от двете ръце вече не съществува.
       И аз, моя приятелко, виждам моменти от миналото в забавен кадър. Виждам моментите, в които твоето присъствие насищаше дните с цветовете на радостта и ги правеше празнични и светли. Чак сега разбирам, че тези цветове и светлина беше Ти, а радоста - твоя танц с Живота. 
     Сега, когато вече си отвъд или още витаеш наоколо в опит да си вземеш окончателно Сбогом с тази земя, ти, моя приятелко знай, че нашите ръце ще останат вечно една в друга. Има един Допир, който никога не спира и това е допира на човешките сърца. Веднъж докоснали се едно до друго, те никога не се разделят, защото това, което ги свързва не е от тази земя, а от Небето... допира на истинската любов.
      И ето... Докосвам се със земната си дреха към теб и галя това, което остана от Теб. Усещам все още топлината, която си отива и това ми напомня, че без огън, няма и топлина, а където е горял огън е имало и светлина. Споменът за Теб ще ме топли и осветява тъмното в дните ми... и ще ми напомнят да грея като Теб.
      Сбогом слънце!