Vaticinium ex eventu

 

Vaticinium ex eventu

„Затова не ви и посетих навреме:

криех се от взора, който ме убива!

А това не с постъпка невежлива!“

      / Франческо Петрарка /

Чувството за самосъхранение изглежда да не е от силните страни на лудите, но точно това чувство за самосъхранение определя стойността на живота. Интензивността на наричаното от нас „Човешки Живот“ се разпъва от абсолютната точка на съзнателна зомбираност и биороботност, белязани от относителна сигурност, до абсолютното безумие забравило и нехаещо за оцеляването си. Там някъде по средата се очаква да е решението за онзи Шмекер, решил да пие приживе от соковете на живота наречени Щастие. Това не можеше да се получи без предпазливо и съзнателно залитване в царството на Лудостта. Царството на живите мъртъвци не би трябвало да е опция.

Тя не подозираше, че Любопитство и Страст могат да се слеят в опасна емоционална сплав, силно залюляваща съзнанието в люлката на Лудостта… особено, когато тази сплав бива гарнирана с понятието Свобода. Не подозираше, че очите са портали и, че “портиерът” не винаги различаваше гости от скитници и вандали. Тази непредпазливост винаги носеше изненади. 

Първия момент, в който два погледа рикошираха един в друг и от този сблъсък и се изместиха някъде в пространството, вече беше предопределил и развръзката. Тя нямаше от къде да съзнава, че сблъсъкът на две вселени вече е “Раждане” и всичко останало е развръзка. Не съзнаваше, че земните стихии са умалени копия на тези отвъд и, че току що започва да се завихря истинската буря. 

    Той пръв извърна поглед, спусна го на долу и под разширеното чело и отпуснати очи се изпъна дискретна усмивка. Пръв осъзна недвусмислеността на случилото се. Зрялата мъжка интуиция е основата на всяка взаимност. Тя е първосигнална и почти винаги успява да избегне хищната прегръдка на алчния за анализи мозък, опитващ се да закачи тази първосигналност за себе си и да я превърне в неконтролеруема емоция. Мъжете са дресьори. Инстинктивно знаят, че всяка необуздана чувственост ги отдалечава от крайната цел. Невидимото ласо, което хвърлят е под формата на театрална строгост и авантюристична нехайност, подправени с нотка на самообладана уравновесеност. Всичко това изпраща в Нейна посока феромоните на Сигурността... единственото нещо, което Тя подсъзнателно желае! 

      Това не означаваше, че той е Алфата. Някъде дълбоко, една вече мъждукаща тревожност подсказваше, че ситуацията тепърва ще се изплъзва от контрол, и че огънят е подсказан от дима на зараждащо се напрежение. Това усещане придаваше на тази негова дискретна усмивка известен диаболизъм и подозрението, че няма рай без посещение в ада!

******************************************

( Подслушаните души )

- Значи все пак Те има? 

- Да... Нямаше как да се доближим преди да намерим себе си. Ето ме... мен, но и Ти си вече Тя. 

- Времето за малко да ни направи невъзможни...

- Така е, но то ни създаде, изгуби, намери и върна един към друг. То ни даде посока и инпулс. Останалото остави на нас. 

- Знаеш ли колко страдах? 

- Знам... Кръвта ни се възкиселява от един и същ коктейл от съмнения и страхове.. И аз пиех от него. 

- Сега завинаги ли ще сме едно?

- Ние никога не сме били разделени... 

********************************************  

Старите души дълбоко в себе си съзнаваха, че най - лесния начин да направят Любовта невъзможна е да се влюбят. Те знаят, че Влюбването е процес вързан безнадеждно за неврологията ни и, че този Екстаз е вързан за Времето, където Възход и Падение бележат цикличност вързана за плътта на Вселената. Това прозрение е краят на заблудата, че земната полярност и привличането изхождаща от нея ще ни направи цялостни и слее в едно завинаги. 

Любовта е стремеж към безвремие и безпространственост.  Тя е онази носталгия, която насълзява очите ни вперени в хоризонта и небето, в невинното тананикане и игра на детето и онова умиление, което дава сладката и благородна усмивка на човек имащ доверие в живота, Отца и всички негови проявления. Тя е есенцията на живото, което ковано в полярността на грубата материя блесва с великолепието на самурайския меч… едновременно оръжие и произведение на изкуството…. космически шедьовър.

И двамата знаеха, че това, което предстои е подчинено на елементите, в които са облечени. Знаеха, че Земното не е проклятие, а благодат за съзнаващите непреходността си. Знаеха и това, че тук за всяка секунда екстаз, облечен в преходно щастие, трябваше да платят с еони земно терзание и мъка… но това си заслужаваше! Този ритуал е умалено копие на най - великия от всички танци: Отдадеността… която ни завръща в Извора…там откъдето сме се изронили като сълзи и сме попили в порите на материята. 

Той вече се заиграваше с мисълта да Я прегърне. Инстинктивно изчакваше онова зачестено дишане и руменост на кожата, които правеха отдръпването невъзможно. Тя все още мамеше с онази свенливост, която залъгваше с невинност, но беше готова да избухне в момента на първото докосване. Една първична уплаха придаваше лека възкиселост на женските феромони и настървяваше алфата в Него. Все някога контролът щеше да стане невъзможен. Тогава…

Първата целувка и прегръдка разтърсиха земната плът и пренаредиха Вселената в онзи Храм, правещ от присъствието ни тук свещен ритуал...., в който Любовта беше слънцето на душите ни…