 |
| илюстрация by Amandine Van Rai |
Тики-Таки... временце на килограм…
Да кажа Скъпа времето минава
това са думи... вятърче и плява
Е вярно… есента ни ги навява
и кръвта е есен… тъжно го припява…
И ето... Съдница си Ти! Часовниче-кафезче? Преди десетилетие щеше да ме разплачеш от умиление. Сега ме усмихваш, но не от умиление… от съчувствие, Мила… от съчувствие… Нека започна с това, че докато се препарираше в модерна мумифицираност и кълчеше в суетната естетика на амбулантната мода и конфекция, мислейки си, че ще впечатлиш оня от рекламите, аз мълчаливо Те наблюдавах и търпеливо подвивах гръбнак под тежеста на ежедневието. Нямаше как да ти обясна, че нечии мускули са компенсация на мозък и че децата ти няма да приличат на BMW-то му. Нямаше как да ти обясня, че образованието си е просто ОБРАЗоване, и че ценза от дипломата няма нищо общо с Ценза на Живота. Аз все още те изчаквах. Чувах това подигравателно Тики-Таки и продължавах да се рина из сметта на всекидневието, търсещ торта на израстването.
Чаках ТЕ, Мила, да пораснеш. Виждах те в прегръдките на неандерталци и тестостеронни прошляци и смрадливци, яхнали ентусиазирано дървеното конче на модерното схващане за вегетация, окъпана в алкохол, дрога и евтини лубрикантни удоволствия дословно достойни за понятието ИЗЦВЪКВАНЕ… събитие, което бе и субстанцията на разбирането им и за любов…. Да! ИЗЦВЪКВАНЕ! Така и ти Мила моя изцвъка живота си…
Сега, Мила моя, изцвъкала онази последна порция женственост, даваща закривеността на геометричния екстаз и феромоните на засмукването далеч загатващи естроген, разложен в блудкава финалност, аз все още виждам онази жена, която грееше за мен още от пръв поглед… още като невръсни деца. Сега, Мила, само аз съм в състояние да те оценя и видя такава, каквото си всъщност… вече почти съблякла земните си дрехи и лишила се от измамната притегателност на животното. Ще ти продам, Мила, Време на Килограм, а заплащането ще го изискам в Разкаяние… нищо повече… Любовта ми я имаше цял Живот!
Няма коментари:
Публикуване на коментар