Да избягаш към себе си

                        Да избягаш към себе си

       Звуците на джунглата притискаха с амплитудата на страховит и пъстър хаос съзнанието на Джои. Вълната, повдигаща се от стомаха му изцъкляше болезнено очите и мисълта, че нямаше какво повече да повърне усилваше гаденето. Церемонията току що беше започнала и кривящото завиване на припяването на шамана, придружено от невидими екзотични инструменти, предизвикваха талази от сменящото се налягане на повдигане отвътре. Аяхуаската изискваше очистване. Свещеното питие си имаше своите правила. 

       Да прелетиш половината свят и завреш в най-затънтената част на амазонската джунгла в търсене на нови усещания и преживявания, не беше признак на всекидневен здрав разум. Даже и ако любопитството да се експериментира с Диметилтрептамин /ДМТ/ беше по-голямо от опасността от късо съединение, на стария континент все още имаше биохимия, позволяваща експеримент на местна почва. Джои беше романтик... Джунглата носеше своята предизвикателност и екзотичност. Старата традиция и етно култура - своята магия.

       Когато чувствителността надхвърли минимум критерии за оцеляване в хищното битие и излезе извън рамките на животинската сетивност, надскочи морално етичната полярност и зараза, догми, предрасъдъци, набити мостри на поведение и схематични взаимоотношения, същата тази Чувствителност се превръща от предимство в прокоба, в едно хищно битие, манифестиращо и Хищността на една цяла Вселена. Съзнание и чувствителност лесно се бъркаха от апостолите на духа, и всяко долавяне на сигнали извън всекидневната оргия на сетивата, се приемаше като посвещение и небесно откровение. Тази откровена заблуда обединяваше друго стадо „духовници", зареждащи гравитиращото Его с чувство за особена значимост и избраност... самоусета за шедьовър на еволюцията. Най-късно, когато скелета се превиеше като прецъфтяло цвете и земята започнеше да им се струва все по-неустоимо засмукваща, разбираха, че дух без плът не съществуваше, а това, което е манифестирало като такъв, е нищо повече от самопожелателни пиеси, изиграни от оковани страсти, неизживяни екстази и отхвърлена или мистицизирана любов. В преклонна старост като бонус за това жалко поведение, на мъдреците оставаше само усещането, че знаят и разбират… в една тъжна и сгърчена прецъфтялост. 

       От другата страна на барикадата Съзнание-Чувствителност стояха армади амебоподобни мехури биоплазмен буламач, при които чувствителността беше бетонирана за инстинктите за самосъхранение. Практически чувствителност и инстинкт беше едно и също. Този статус на съзнание правеше явлението Сапиенс недостойно за това измерение. Поведението им, въпреки хаотичните произволни танци на Анима Мунди, беше до болка предвидимо и понятието Биоробот имаше своята дефиниция. Те бъркаха Любовта с Репродукцията, оргазмът с празнене и симулиране на дивашко пръхтене и стенене. Бъркаха взаимността с изгода и статус на стадото близо до кокала и социалността с подкованата от страх стадна психика и мравчена специализираност. Не правеха разлика между подчинение и подвиване на опашката пред алфа самеца и ръмжене към низко кастовите помияри. Успеха разбираха като накипрен хабитат и възможност за мобилност из прериите на отчуждението, подплътено със запаси от мърша из сейфовете на страховитото Утре. Такава пародия на низко-калибрена допотопна чувствителност и микросъзнателна дейност вонеше на разложена емоционалност и хистерия, в сравнение с които животните изпъкваха като онези представители на дивото, лъхащи с чистоплътността на откровената спонтанност на инстинктите… Без лицемерие, самозаблуда и мазна мимикрия. 

       Джои съзнаваше свръхмутацията на собствената си чувствителност и достигайки прага на лудостта, не видя друга алтернатива, освен да пренареди невроните си и намести в неутрална позиция чрез най-силния природен психеделик, наречен Аяхуаска. Това беше опит за самоубийство и той знаеше това. Виното на мъртвите го канеше в царството на нечовешката непредубеденост, парирана емоционалност и уравновесена психика. За това трябваше да продаде душата си… това нещастно усещане за нещо повече от купчина мърдаща приживе пръст. Такъв риск си струваше… а и нямаше какво да се изгуби. 

       Учуден, че от пасмината му изригва възкисела и топла помия, Джои се съсредоточи върху виденията, които се очакваше да се появят. В тъмната шатра, в която се виждаха само размити бели силуети на куп Аяхуаскалерос и психонафти, тъмнината започна да губи непроницаемостта си и звуците усилиха облъчването си. Едва сега забелязваше как контурите на познатите обекти около него започваха да се нагъват като морски вълни, разкъсваха се на фрактали, движещи се в странен синхрон и във всички посоки, и тъмносивото се раздипляше на цялата палитра от възможна цветова гама. След като притвори и наново отвори очи установи, че тези форми не само не изчезваха, но и усилваха интензивността си. Забрави и за гаденето и то беше заместено от странно усещане за неподвижност и удивителна лекота. Нещо го закотвяше за дървената импровизирана пейчица като предупреждение, че ако разкъса веригите, които го бяха заковали за нея, ще се раздроби във формите, които виждаше. Холограмите, в които се къпеше съзнанието му, усилиха до край илюзията за реалност, и миг след това Джои не можеше да ги различи от всекидневното си възприятие. Многото светове се сляха в един! Космосът беше обединен! В тази магическа картина се включиха и звуците на джунглата и подеха грандиозен танц с виденията - реалност! Зрелият мъж не усети как вече пейката на която стоеше не беше тук и как се носеше и флиртуваше с формите, които придобиваха и ликове и познати образи, картини, цели пейзажи, сгради, небе и земя. Екзалтираше го усещането, че не очите, а нещо друго наблюдаваше тези миражни и в същото време болезнено и отчетливо усещани в непоносима реалистичност холограми. Той беше тях и те бяха него! Чувство за единност и неделимост! Изпълненост! Всеобхватност и пълноценност! Аз, Ти, Той, Те… Всички! Без прегради! Без пространство! Не! Не е възможно! Къде е времето?! Вчера, преди години, Утре! … Само сега! Всичко е сега…

       Талаз от странна гравитация издърпа като с копринен конец съзнанието на Джои и той беше засмукан като във фуния на водовъртеж и безтегловността се застопори в неподвижна левитация. Намираше се в тъмна стая и един женски силует лежеше до невръсно дете на твърде тясно за двама легло. Жената издаваше хълцащи звуци на дълъг плач и въпреки че подгизналата от сълзи възглавница не се виждаше, Джои усещаше пронизващата ѝ влага. Миг след това детето и той бяха едно. Какво изпепеляващо чувство, че двамата са едно и също същество! Познато, това е познато, изживяно, забравено! Майката беше загърнала с изнемощяла от тъга ръка момченцето и не спираше с плача си. Джои стоеше замръзнал в безпомощно скована поза и всяко сухожилие и мускул по тялото му бяха стагнирали в арматурна обездвиженост и напрежение! Безсилието на вцепенената и безмълвна ужас! Пресованият и херметизиран вик за помощ! Тревога и страх за най-нежната майчина прегръдка и сълзите от лава, с която любимата жена пробиваше невинната плът на детето! Звук на плач, режещ всяка брънка привързаност и опъващ до скъсване лъка на съзнанието!
       - Мамо! Мамо! Недей! Недей! - дочуваше дълбоко в себе си най-безпомощният вопъл, на който е способно едно същество.
       - Какво ти е!? Защо?! Откъде толкова болка и разочарование? Кой е виновен!? Кой !?

       Стряскащо почукване по заключената врата на стаята проряза като мраморен нож гърдите на детето и мина на милиметри от бясно туптящото сърце. Майката спря да хлипа и безжизнено се отпусна на възглавницата. От другата страна се чу дрезгав мъжки глас…

       Преди думите да достигнат съзнанието на Джои, проницателен звук го плясна по ушите, изчегърта от стаята и запокити отново в шаманската шатра, която вече беше осветена с десетки свещи, придаващи успокояващо познат вид на обстановката. Пред себе си видя усмихнатото лице на шамана. 

       - Добре дошъл обратно, пътниче… Добре дошъл! - шеговито и даже леко шмекерски-закачливо проговори старият индианец. Джои нямаше сили да отвърне. Те бяха останали някъде из дебрите на пътя към себе си.