Вестителят на Отвъдното

Вестителят на Отвъдното

        Това погребение определено си заслужаваше сълзите, но такива бяха невъзможни. Може би това се дължеше на абсурдността на ситуацията, в която покойник и опечален бяха един и същ човек. Тук нямаше изкопан и видим гроб, а свещенник и роднини даже не бяха предвидени. Даже и пълното безветрие кооперираше и правеше излишен оркестър и траурна музика. В тишина, в която едно сърце прощално туптеше като камбана, всеки друг звук щеше да е подигравка с нотите на живота и кощунство с валса на като за последно танцуващата кръв. 

        Тя беше погребала безбройни свои холограмни проявления и отражения в огледалото на това, което хората ѝ подхвърляха за Реалност. Събличаше ги като неудобни и тесни рокли или дрехи, непасващи на това, което усещаше, че е или би могла да бъде. Тя раздираше бельото на срама и предрасъдъците, разкъсваше кичозността на евтината и амбулантна модерност и триеше до кръв мазната и прозрачна мейкъпираност на човешкото лицемерие. Тя искаше да бъде себе си… 

        Сега, облечена в онова траурно черно, което придаваше на женската плът честността на нейния произход, в който непроникваемостта на Космоса подсказваше дълбините на женската природа, Тя си взимаше сбогом с Илюзията, наречена Човешко Проявление. Мършата, която беше възседнала като трон и върху която се чувстваше като Кралица на преходното ѝ напомняше заблудите, през които трябваше да мине, за да разбере, че в тленността е невъзможно да достигне себе си. Тя Кралицата трябваше да умре за Човешкото, за да възкръсне за Вселената и види в нея онази Жена, която искаше да е приживе, но така и не успя да го направи! Тя трябваше да разбере, че Женствеността не може да бъде облечена в дрехи, описана, изсвирена, нагиздена със суета, продажност, с проституцията, наречена семеен дълг! Тя трябваше да разбере, че женствеността може да бъде единствено изживяна, съблякла парцалите на четирите елемента, бушуващи на земята и създаващи театрална драматургичност на лишения от субстанция човешки живот! Тя трябваше да умре за Света, за да блесне с истинската си светлина… Но до тогава… до тогава трябваше да мине и този момент на траурност и сподели вонята на мършата наречена плътско съществуване…

       Но ти, мое дете, облякло черното на тъгата и прощаващо се с мига, наречен човешки живот, ти недей да униваш! Там където Те очакваме черното е ослепително бяло - сребриста светлина, а радостта и екстаза са естествени състояния! Там ти не си Кралица, а Богиня, нехаеща за земните интриги и пролятите крокодилски сълзи на извратените човешки емоции! Там Ти си себе си, а недочаканият Той е в Теб, защото това беше измамата и заблудата, изпратила Те и запокитила на сиротната болезнено тъжна земя - заблудата, че има Той и Тя… Днес ще се усмихнеш защото ще изживееш истината, че търсейки илюзорния Него - намери себе си!

       И някъде в тъмното чуваш нашия пратеник Гарвана… Тази ослепително Бяло-Сребриста птица, носеща на плещите си непосилния товар на Вестителя на отвъдното… чакаме Те… чакаме!