Олтар, храм и други страхове

Олтар, храм и други страхове 

       Не е необходим проповедник, за да прекрачим портата на храма вътре в нас. Тази порта е най-невидимата, защото е точно зад ретината на очите, отразяваща подредения от страхове и терзания хаос на външния свят. Този свят беше странен архитектурен шедьовър… При това абсолютно наш и /да извинява Бог/ създаден по наш образ и подобие. Суровия материал и ресурсите бяха безплатни и неограничени и щедро предоставени от Хаоса състоящ се от по-бързо и по-бавно въртящи се електрони и на различни честоти с някакви там протони… последно и Х бозони, каквото и да означава тази еякулирана от човешкия мозък частица. 

       Архитектурният план зависеше основно от холограми и фрактали на миналото. Това бяха затвърдени в Генофонда секвенции, носещи целия боклук и благодат на поне един куп матрици и матрични процеси, в които ярко се открояваха Семейната, Етно - Културната, Религиозната и Социално-Обществени Матрици. С две думи Архитектът трябваше да използва тези алгоритми под формата на цели модули, за да може чрез суровината отпусната от Хаоса да съгради Уютен и Комфортен Хабитат на Хомодоместикус… земното добиче. Но това беше Екзо Театъра на драмата Човешки Живот. 

       Ето че едно от земните двукраки добичета се осмели по невнимание да надникне зад ретината си. Причината или вселенния спусък, позволил това събитие, беше от онези божествени шегички, правещи спектакъла живот достоен за гледане с безплатен билет. От много галактики наблюдаваха този спектакъл, но обикновено излизаха още преди края на първо действие, малко преди младия двукрак землянин да се отвори за епигенетиката си и усети, че има и репродуктивни свойства. Тук възмутените безполови вселенни колоси се излизваха псуващи и хвърлящи цели секвенции непознати аминокиселини проклинащи хормоналната рулетка на биоплазмата. Да… двукракото беше проклето, но то съдържаше нещо в себе си, което останалата Биоплазма в Космоса никога нямаше да притежава! Тази завист правеше тази сиротна планета Ад…, но и портал към Рая! Само най-смелите присъстваха тук! Само Войните!

       Двукракият Войн пристъпи плахо Портата на Вътрешния свят. Тази зала с непропорционално висок и заоблен таван подсказаше запустяла и изоставена църква. 

       Ако имаше някакъв олтар, то той бе затрупан с безбройни стълби, създаващи в младия войн усещане за безнадеждност, една натрапчива мисъл, че някой не е достигнал нещо и е сменял стълбите в опит да се изкачи над себе си, без да се е сетил, че единственият вариант е да се научи да лети. Миг след това пред погледа му изпъкнаха като от черен мрежест дим завеси, напонящи проснати рибарски мрежи. Отново го заля чувство, напомнящо театралността, с която младият човек попиваше първите си впечатления от живота си като дете. 

     Събитието в центъра на залата-църква явно умишлено бе пропускано от съзнанието му и по този начин му подсказваше, че преди да се съсредоточим в житейската Драма и Живот трябва първо да отчетем и разгледаме КЪДЕ СМЕ? Този значителен фактор и приоритет би трябвало да бъде и правило в стратегията ни за оцеляване и развитие и носеше дълбок символизъм. В генералската палатка преди битката се изискваха заповеди и тактика, а в гората при елфите - изисканост, финост и изящност в танцуването със слово и нежност към лирата. Терена определя поведението… Битието - Тактиката… Какъв важен урок и предписание!… 

       Двете замотани като в нишки на паяжина от чаршафи на невидим паяк същества би трябвало да предизвикат поне леко забързване на пулса на младежа под влияние на изсипана в кръвта паника и уплаха. Не… някакво странно хладнокръвие го запокити в опиатно спокойствие и пиезокристалното му сърце отказа да се вълнува. Главата му се смрази от тази хладина и това предизвика свръхпроводимост в мозъка му. Мисълта вече не беше навързана от дигиталността на Да и Не и тяхната двуизмерност, а експлодира в една всепосочна, едновременна и многопластова вселена. Той вече не мислеше! Той беше всичко!

       След като се разпиля за цяла вечност из вселената и след това за наносекунда се върна в себе си, младият войн се съсредоточи върху съществата. Усещаше, че няма причина да не се шмугне в тях или опасност, но някакси не искаше да си губи времето да го прави във всяко по отделно… Той се разля върху и в тях… Затвори очи и лицето му се разпъна в блага усмивка напоняща отворено небе и потънали в наслада очи. Там той видя естеството на страховете си. Това бяха страховете му! Единият започнал от детската люлка, излюляла го с наследството на предците, а другия залюлял го в кафеза на страха от Утре…

       Вече отваряме очи! Ведри и усмихнати с гърди пълни с живот, радост и надежда, защото след като пребродихме вселената и се потопихме в безграничността, многопластовостта и безвремеността ѝ, ние видяхме страховете си… дребни жалки и нищожни вопли на жертви, неусетили звездния си произход! И ти, Войне - пристъпи този храм!