Сърце и няколко по Рихтер

                        Сърце и няколко по Рихтер

       Свеждането на този къс плът до обикновена физикална помпа точно отговаряше на схващането на модерната цивилизация за Сърдечност. Напомпаната и тактувана чувствителност на Хомо Сапиенс не допускаше наличието на друга. За изключителното болшинство Сърдечност и Чувствителност напълно се припокриваше с драмите на ТВ сапунките и набитите социокултурни поведенчески мостри и тяхната интепретация в тон със семейната матрица. На практика Сърдечност и Чувствителност се свеждаше до сълзливи моменти на самопроектиране в ролята на главната/ия героиня/ой и персонализиране на ролята на жертва в един априори нарочен за зъл Свят, Общество или Общност с техните специфични вяри в Мики Мауз, Санта Клаус, Винету и Ташунко Сапа. В този дух на интепретация Човечеството разполагаше с Напомпана Сърдечност/Чувствителност, способна да бъде моделирана и тунингована в името на "Всеобщ Интерес“, който в последствие се оказваше, че съвсем не е Общ и е в съвсем чужд интерес. Същите бяха помпани чрез централата, наречена Мозък, като по този начин Мозъкът си присвояваше главната заслуга за Чувствителността и за сърцето оставаше абстрактната сърдечност. Така чисто СЪРЦЕВИ ИМПЕРАТИВИ губеха собственика си и с тях се накичваше една компютърна централа, която не винаги работеше в полза общего. Учените естествено премълчаваха факти от типа, че сърцето притежава елетромагнитно поле, по-силно от няколкостотин до няколко хиляди пъти от това на мозъка и по този начин спестяваха замислянето на плебея, че сърцето не е май помпа, а цяла елетроцентрала и че еволюцията не раздава енергийни ресурси по принципа на казиното ей така - просто от каприз. Явно борбата Мозък/Сърце е централна драма в битието Сапиенско и си заслужава по-подробен поглед и изследване.
       Естествено, че чрез мозъка можеха да се напомпват в сърцето и абсурдизми като Любов, Привързаност, Носталгия, Тъга и прочее схематизирани и сковани от мозъка и вмъкнати отвън Троянски Коне. Тези кофражи и арматури, наливащи бетона на това, което човек разбираше под чувствителност, трябваше да заместят и заглушат изначалната Чувствителност на Сърцето и заблудят, че то не е способно на собствена такава. И да! Чувствителността, набита отвън е шумна! Тя е врява от несподелени въжделения, страхове и сблъсъци на малодушни схващания за това какво е Взаимност. Тази какафония от сетива, минали през сивото и грандоманско джудже в черепа ни и изцапано с малодушната егоцентричност да побере Вселена и Космос в себе си и запази само за себе си, бележеше и трагедията на Сапиенса! Да! Той беше пленник на Джудже Грандоман ламтящо да види себе си, оседлало и яздещо Вселената! 
       Най-късно когато пясъчните замъци на Мозъчната Чувствителност рухваха под напора на Времето и техния пясък започваше да замрежва човешките очи с пелерината на застаряването, две тектонични плочи в Човек се разместваха и разтрисаха цялото му същество. Сърцето се пробуждаше! То искаше да знае за себе си! То искаше да бъде себе си! То искаше да чувства и извира любов, а не да се задоволява с огризките, останали от трапезата на перверзния и алчен мозък. То беше извора, потока и океана! То събираше в себе си Вселената и я изсипваше на всички около себе си… защото То бе Вселената, събрана в шепа туптяща топлина, взета назаем от звездите и подарена на простосмъртните, за да си спомнят дома… техния дом…
       И ако този къс звездна топлина успееше да не експлодира и биде разкъсана от страховете и земетръса на човешката суета, алчност и невежество, тогава то щеше да изгрее и засвети с онази светлина, която приживе криехме в себе си… неразбиращи произхода ѝ и заглушаващи нежния ѝ шепот!