Писмо до приятел

                                Драги ми приятелю,

Нека това последно послание към Теб да остане без отговор. То не съдържа въпроси, за да се нуждае от разяснения. Не съдържа укори, за да изисква оправдания. Това даже не е "Здравей", "Как си" или "Сбогом". То е само бяло пространство, изпълнено с нищо незначещи символи за повечето от щъкащите на автопилот съзнания, имитиращи нещото наречено Човешки живот. 

Мина повече от половин столетие, откакто сме на тази планета. Бих бил доста несправедлив, ако кажа, че присъствието ми беше безинтересно и не си заслужаваше. В крайна сметка се оказа, че няма по - сладко нещо от самозаблудата, която е основата на всеки екстаз заслужаващ неврологията си. Да… звучи парадоксално, но добре знаеш, че е точно така… и, че няма нищо по - тъжно от Истината и абсолютната трезвеност и пробуденост. Последните две са и погребалното шествие на привършило земния си път съзнание, връщащо се в прегръдката на Нищото и залъгващо Те с участие в нещо по - голямо, изначално… , безвремевост , безпространственост и прочее булшитизми и алабализми. Някои говорят и за Бог… Отец или пък Извор и с това затварят кръга от недоразумения… Някои чуват и небесни фанфари, виждат светлина, тунели… и пази Боже ангели. Стига ни толкова…

Сега дърпам чертата под половин столетие дерзание из този сиротен къс втвърдена лава и пепел и наблюдавам цифрата, която би трябвало и да е сметката. Тя е 42…, но не знам в каква валута и към какво е прикрепена. 42 би трябвало да е вързано за нещо. Не си спомнял да съм се влюбвал 42 пъти. ( макс. 10, но в последствие се оказа, че са 3, а накрая трезвата преценка ми взе и 1 то ). Не си спомнял да съм падал или ставал 42 пъти. Паданията не бяха от високо, а ставанията не си спомням, защото хората по някакъв каприз не си спомнят ставания. Те обичат да са жертви, но си представят победителите с бляскави доспехи, шпаги и бели коне и не виждат никога, кога са достойни за рицарско звание…, а то не започва със "Сър", а с "Благодаря". 

Не си спомням да съм изригвал с най - горещия възможен и изпепеляващ екстаз само 42 пъти. Било е повече пъти, но не достатъчно горещо и така или иначе никога изпепеляващо, а само имитиращо пламъци и лава… Бедни имитации на нещо, което така и не беше достигнато. Тук всяка цифра би била с тъжна и извратена стойност. 

Не си спомням да съм срещал 42 интересни личности и човеци заслужаващи голямо Ч. Били са много по - малко, но и тук математиката не иска да впише удовлетворението да срещнеш Човек, с който всяка обменена дума има смисъл и съдържание и реката Общуване тече с цялата си величественост. Като Нил, Амазонка и всяка река, която разливайки се носи живот и красота…вода за всяка засушена от безплодието на човешкото ежедневие душа. 

Не си спомням 42 величествени гледки. Такива бяха милиони, но те изникнаха пред мен в момента, в който отворих очите си за тях и прогледнах истината, че сцената има художник и четката и боите са в нас. Ръката, с която „рисуваме“ се задвижва от нещо по - голямо от нас, а то е навсякъде. 

Не си спомням да са били само 42 мелодии или шумове на природата. И те бяха безбройни… Музиката минаваше през сърцето и завихряше кръвта във валсове или я повличаха в радостни бълбукащи ритми, изпъваха я в струни и я закипяваха в барабани… повличаха я с течения на арфи и флигорни…разкъсваха с вибрациите на техно и смразяваха с крясъците на черната металност. Напомняха на кръвта, че е умалено копие на страстта на звездите излята във вените ни под формата на щадяща червена течност. И шумовете бяха неизброими… тези нишки с които ни дърпаше природата с нейната изначалност и ни подканваше да пием от прелестите и… Не пих само 42 пъти…

42 пъти до сега дъха ми спря… мозъка зацикли в безвремие и усетих абсолютното щастие. 42 пъти това събитие беше предизвикано от напълно различни неща. 42 пъти душата беше изненадана от живота и 42 пъти получи доказателство, че да си тук има смисъл и си заслужава. 42 пъти Тя изхвърча като птица от кафез и се потопи в чудото на човешкото проявление, но послушно се върна за да дочака финалния си полет на свобода. Всеки път научаваше нещо ново за щастието и живота. 

Един беше пламъка от допира до същество побрало в себе си цялата красота и любвеобвилност на вселената. 

Една беше влагата от радостните сълзи на завръщането в бащиния дом.

Един беше блясъка в очите на човека, който знаехме, че ще ни съпътства до края на живота ни. 

Едни бяха искриците в очите на съществата посетили чрез нас тази земя и онаследили заетата шепа пръст от нас. 

Едни…едни 42 момента без дъх и сърце разтворило се в безкрая…

    ***

Сега, Драги ми приятелю, е време да платя тази сметка. Споделям това с Теб, защото и Ти присъстваше между тези 42 момента на върховно щастие и си част от него. 

Достигнах края на света. Самотата вече не е проклятие, а милост свише. Тя е смисъла обединяващ моментите в едно и придаващ онзи неземен блясък на това, което бива наречено Човешко проявление. Самотата е сметката, но тя е изплатена отдавна… платена е със смелостта ни да се потопим тук, където раждане и смърт са белязани от агонията да се лашкаме между болка и щастие и биваме брулени от елементите на битие, което се държеше като убиец и похитител… но ни  отгледа като любвеобилен Отец… Наречи го Бог! Имаш право!