Багри, Бог и Бащин дом
Тази привечер отново разкъсваше сетивата с натрапчивата си яркост, пронизваща традиционните багри с особена луминисцентност. Бета багреността на пейзажа заиграваше съзнанието с визуалност, изскачаща извън спектъра на обозримото. Точно в този процеп между възприятие и съзнание светлината преставаше да бъде зрителна привилегия и се превръщаше в музика. Всяка тоналност на видимото придобиваше своя октава, а трептенията на звук и визио се хармонизираха в изящен танц, тържествено поглъщан от богопомазана неврология… неврология, имаща честа да пристъпи приживе божествените порти!
Тази награда и същевременно стръв, хвърлена от Велик Архитект и Творец и завъртаща биоплазмената рулетка нагоре по хеликса на еволюцията, беше доказателство за неговата свръхинтелигентост... колкото и нищожно да е понятието Интелигентност в сравнение със субстанцията, която се опитваше да обгърне.
Привилегията да се къпем в Красотата не е самопожелателна и самооркестрирана пиеса на жадна за контрол психоменталност, пришпорваща обяздена от страхове неврология. Привилегията, наречена "Усет за Красота", правеше възможна още една мистерия и чудо, зад което стои значително повече от животинска репродуктивност. Тук ставаше възможна Любовта... една гравитираща сила и привличане създала повече галактики от всички избухнали свръхнови в циклите на вечността. Любовта беше и мистерията, зад която се усещаше щедрото дихание на Твореца! Неговата най-висока милост, създавайки зданието на звездите, да го окъпе и с животворен извор… извор, гарантиращ ни и правото да изживеем най-висшата форма на екстаз, наречена Щастие. Да... щастието е гарантирано, защото натам духат звездните ветрове!
На едно късче земна плът, прошарена от отъпкана твърдт, познала човешкото всекидневие и тривиалните му походи, стоеше малко чаровно създание. То потвърждаваше Великия Художник на безкрая като маг вплел миловидност, невинност, любопитство и Красота в човешко същество. Тази мини статуя Божествена Естетика заразяваше простора с невръстност, зад която се крие чудовищната сила на цветето, пробиващо гранита в опит да прегърне Слънцето и напомняше раждането на Любовта… Тази Любов един ден щеше да изправи миловидното същество на онези нозе, които ще я носят в танца на всеотдайността... най-красивият от всички възможни танци!
Но тя все още беше тук… невръстна и детински наивна… загледана в изящната прегръдка на птичето ято и небето, чиято тюркоазена мрачност залъгваше със строгост и студенина. Златния хоризонт, щедро боядисан от потъващото слънце, парираше пейзажа в хармония, придаваща спокойствието на вечерния уют. Дом… тази странна кутийка бащинство, напомняща Звездната Татковина и Звездния Дом. Все още държейки в ръцете плюшеността на приелата форма човешка фантазия, момиченцето закрачи към къщи. Говореше и обясняваше на плюшената играчка какво е Мама и Татко и как никой на този свят не е без родители… и във Вселената… даже и плюшените играчки…
Тази привечер отново разкъсваше сетивата с натрапчивата си яркост, пронизваща традиционните багри с особена луминисцентност. Бета багреността на пейзажа заиграваше съзнанието с визуалност, изскачаща извън спектъра на обозримото. Точно в този процеп между възприятие и съзнание светлината преставаше да бъде зрителна привилегия и се превръщаше в музика. Всяка тоналност на видимото придобиваше своя октава, а трептенията на звук и визио се хармонизираха в изящен танц, тържествено поглъщан от богопомазана неврология… неврология, имаща честа да пристъпи приживе божествените порти!
Тази награда и същевременно стръв, хвърлена от Велик Архитект и Творец и завъртаща биоплазмената рулетка нагоре по хеликса на еволюцията, беше доказателство за неговата свръхинтелигентост... колкото и нищожно да е понятието Интелигентност в сравнение със субстанцията, която се опитваше да обгърне.
Привилегията да се къпем в Красотата не е самопожелателна и самооркестрирана пиеса на жадна за контрол психоменталност, пришпорваща обяздена от страхове неврология. Привилегията, наречена "Усет за Красота", правеше възможна още една мистерия и чудо, зад което стои значително повече от животинска репродуктивност. Тук ставаше възможна Любовта... една гравитираща сила и привличане създала повече галактики от всички избухнали свръхнови в циклите на вечността. Любовта беше и мистерията, зад която се усещаше щедрото дихание на Твореца! Неговата най-висока милост, създавайки зданието на звездите, да го окъпе и с животворен извор… извор, гарантиращ ни и правото да изживеем най-висшата форма на екстаз, наречена Щастие. Да... щастието е гарантирано, защото натам духат звездните ветрове!
На едно късче земна плът, прошарена от отъпкана твърдт, познала човешкото всекидневие и тривиалните му походи, стоеше малко чаровно създание. То потвърждаваше Великия Художник на безкрая като маг вплел миловидност, невинност, любопитство и Красота в човешко същество. Тази мини статуя Божествена Естетика заразяваше простора с невръстност, зад която се крие чудовищната сила на цветето, пробиващо гранита в опит да прегърне Слънцето и напомняше раждането на Любовта… Тази Любов един ден щеше да изправи миловидното същество на онези нозе, които ще я носят в танца на всеотдайността... най-красивият от всички възможни танци!
Но тя все още беше тук… невръстна и детински наивна… загледана в изящната прегръдка на птичето ято и небето, чиято тюркоазена мрачност залъгваше със строгост и студенина. Златния хоризонт, щедро боядисан от потъващото слънце, парираше пейзажа в хармония, придаваща спокойствието на вечерния уют. Дом… тази странна кутийка бащинство, напомняща Звездната Татковина и Звездния Дом. Все още държейки в ръцете плюшеността на приелата форма човешка фантазия, момиченцето закрачи към къщи. Говореше и обясняваше на плюшената играчка какво е Мама и Татко и как никой на този свят не е без родители… и във Вселената… даже и плюшените играчки…
Няма коментари:
Публикуване на коментар