Отронени

Отронени

Няма толкова небеса, които да поберат молитвите ми и няма толкова океани, които да поберат тъгата ми... Но няма и толкова сърца, които да поберат Любовта ми, защото Тя няма Извор... Тя самата е Извор.

    Когато една любопитна и отегчена от Безкрайността  и Вечността  душа се отрони като сълза от очите на Твореца и попие в безплодната твърд на Мая, тогава семето на Любовта започва да набъбва и покълва. Започва нов цикъл. Започва нов ритуал... церемония... танц... свещенодействие... Започваме Ние, капки звездна роса, търсещи онази прегръдка на тленното, която напомня за Отца.

     И не само изгарящото слънце, волните и ревниви ветрове ще ни завихрят из дебрите на Хаоса, наречен Човешко проявление. Ще ни сковава и притиска студът наречен Страх, ще ни кове и шлифова зовът наречен Взаимност, ще ни издига и срутва лавата, наречена Емоция... и зад всичко това ще стои тази сила, която ни прати тук... Любовта...

   Сега съм просто уморен... уморен от притискане, коване и шлифоване... издигане и срутване. Уморен като античен самурайски меч, потъмнял от славата на времена, в които смъртта и животът са били приятели и съратници. Сега съм тъжен музеен експонат, търсещ милостта на финалната лава, защото това е и финалният дъх на Любовта, който ще ме върне там, откъдето съм тръгнал... изплакана капка чиста Любов.