Да дръпнеш шалтера
Стерилната и евтина имитация на мраморно подово покритие мамещо засмукваше поглед, лишен от блясъка на жизнеността. Някога тези очи искряха игриво към всяко събитие, подсказващо изящната игра на четирите елемента, подели танца на Сътворението.
Детското в тях флиртуваше с багрите на сетивността и небрежно и невинно се отдаваха на този танц. Тялото поемаше този екстаз и се раздипляше в хаотични движения, имитиращи волността на полета на пеперудата. Сега то беше сковано и матирано от неподвижността на насилствено изпразнените от съдържание очи… кладенецът, наричан някога прозорец към душата… тази тъжна дума, рожба на опит да се даде субстанция на хаоса, наречен Човек.
Да… подът нямаше да даде отговор на вече изтъркания от прегряване въпрос „Кои сме ние и кой съм аз?“… Той нямаше да отрази светлината, бликаща отвътре, а щеше да погълне малкото останало от звездата, която трябваше да гори на небосклона, а не да се зарине фатално в помията на човешката врява, наречена взаимоотношения!
Тялото бе зарито първо. Като восък, запечатващ изгравирания удар, наречен от двукраките Съдба, то поемаше всеки ръб навътре и вместо да се изографиса с облика на човешки характер, то се изографиса в присъдата, наречена Лудост.., ако биохимичната вегетация можеше да бъде определена така.
Попаднала в ръцете-клещи на душевните занаятчии и касапи, наречени психолози, това приживе помилвано от заблудата, наречена Чист Разум същество имаше малко шансове за спасение и оцеляване. Обгърнато от бялата стерилност, опитваща се да прикрие тинята и смрадта на сбърканата човешка емоционалност, тя бягаше в гранитната студенина на подиграния мрамор. Тази заблуда беше и жестока манифестация на една още по-грандиозна заблуда… тази на холограмите, наречени от смахнати поети и фантазьори - Реалност! Една самопожелателна сапунена опера, окъпана в евтините сълзи на жертва, хленчеща за трохите, наречени спасение и смисъл. Опит на една бездарна и гнусна биоплазмена пихтия да си придаде субстантивност повече от това на хаотично завихрени атоми, имитиращи матрицата Съзнание… траурната песен на лебеда, наречен Неосъществено Аз!
Но аз бях тук! Не само наблюдавах апетитно като лешояд разлагащия се и смърдящ на обреченост мозък, но и се къпех в лигите на яростта! Тръпнех от мисълта за гранясалата кръв, която скоро щеше да се разлее по излъскания фабрикат, сбит в пресата на човешката амбулантност! Тръпнех в мисълта, че щях да усетя възкиселостта на страха и болката бележещи червената помия! Исках това пиршество, защото вкуса на тази възкиселост караше да настръхне в мен онзи хищник, който е единствено достоен за ласката на вселената!
Ето, скъпа моя… Там някъде е подхвърлено решението под формата на разклатена панта на гардеробче, където грижливо складираше земните си дрехи и спомени. Тази Панта преди пречеше да се затвориш за болката! Сега ще ти помогне да с избавиш от нея…
Да… подът нямаше да даде отговор на вече изтъркания от прегряване въпрос „Кои сме ние и кой съм аз?“… Той нямаше да отрази светлината, бликаща отвътре, а щеше да погълне малкото останало от звездата, която трябваше да гори на небосклона, а не да се зарине фатално в помията на човешката врява, наречена взаимоотношения!
Тялото бе зарито първо. Като восък, запечатващ изгравирания удар, наречен от двукраките Съдба, то поемаше всеки ръб навътре и вместо да се изографиса с облика на човешки характер, то се изографиса в присъдата, наречена Лудост.., ако биохимичната вегетация можеше да бъде определена така.
Попаднала в ръцете-клещи на душевните занаятчии и касапи, наречени психолози, това приживе помилвано от заблудата, наречена Чист Разум същество имаше малко шансове за спасение и оцеляване. Обгърнато от бялата стерилност, опитваща се да прикрие тинята и смрадта на сбърканата човешка емоционалност, тя бягаше в гранитната студенина на подиграния мрамор. Тази заблуда беше и жестока манифестация на една още по-грандиозна заблуда… тази на холограмите, наречени от смахнати поети и фантазьори - Реалност! Една самопожелателна сапунена опера, окъпана в евтините сълзи на жертва, хленчеща за трохите, наречени спасение и смисъл. Опит на една бездарна и гнусна биоплазмена пихтия да си придаде субстантивност повече от това на хаотично завихрени атоми, имитиращи матрицата Съзнание… траурната песен на лебеда, наречен Неосъществено Аз!
Но аз бях тук! Не само наблюдавах апетитно като лешояд разлагащия се и смърдящ на обреченост мозък, но и се къпех в лигите на яростта! Тръпнех от мисълта за гранясалата кръв, която скоро щеше да се разлее по излъскания фабрикат, сбит в пресата на човешката амбулантност! Тръпнех в мисълта, че щях да усетя възкиселостта на страха и болката бележещи червената помия! Исках това пиршество, защото вкуса на тази възкиселост караше да настръхне в мен онзи хищник, който е единствено достоен за ласката на вселената!
Ето, скъпа моя… Там някъде е подхвърлено решението под формата на разклатена панта на гардеробче, където грижливо складираше земните си дрехи и спомени. Тази Панта преди пречеше да се затвориш за болката! Сега ще ти помогне да с избавиш от нея…
Няма коментари:
Публикуване на коментар