За невинността
Когато човешката душа се засуши и пясъкът изсмучe цветовете, когато дъждът пада някъде другаде, където цъфтенето е общуване и възторг от взаимност, тогава трябва да се върнем... да се върнем към себе си. Пътят е труден. Годините ни навяха прахта на човешката врява и шумотевица и заедно с потта на всекидневието ни бетонираха с безразличие. Оазисите от звездни искри избледняха под челото ни и то се проряза с настоятелното острие на грижите. Ъгълчетата на устата ни, омагьосващи света и природата с животворността на усмивката, провиснаха надолу, изкривени в тъжния сарказъм и цинизъм на недоживяния екстаз. Накъде под бузите бяха документирани единствените доказателства за изживяно Щастие и благодатта, с които то е къпало лицето ни.
Сега трябва да тръгваме. Там, където някога сме цъфтяли, сега е пустиня... и само едно нещо може да ни върне обратно - Невинността… Защото животворната капка Дъжд е чиста като невинно дете... и тя е Живота!
Няма коментари:
Публикуване на коментар