Прошката на Перфидий
"По времето, когато драги ми Перфидий пишехме за Красотата и Любовта, само малцина надарени с изтънчени съзнания бяха способни да се насладят на химните ни. Тогава все още лириката беше начин на живот, а живеейки я, бяхме свидетели на напъна на едно съзнание да изплува над тинята на човешките взаимоотношения и отвори път към звездите. Тогава, бедни ми Перфидий, все още бяхме млади наивници и съзирахме отвъд женската плът фрагменти, подсказващи неземния произход на женската Красота. Тази изпепеляваща и гравитираща сила заиграваше хилавата ни неврология със цветност, която само възвишеността на поета можеше да изтанцува... В този океан на Божествена откровенност се къпехме и ние… бедни ми Перфидий...
Сега Перфидий вегетираме в Проза. Така и не разбрахме как угасна огнището… пресъхна извора. Някакси се заиграхме доста грубо с материята и хлябът насъщни изискваше повече пот, отколкото можеше да понесе нашето перо. Това, което росеше по кожата ни, разми мастилото и направи думите просто словореди... регали, върху които се редяха прашните спомени на сивото ежедневие. Така Перфидий забравихме Нея, Нейно Величество Красотата! Тя се разтвори във времето и разпъна до прозрачност в пространството, оставяйки само насилствено набитите багри на сезоните… есенен спомен за пролетна свежест.
Бедни мой Перфидий… Името ти беше грозно, но чезнеше на фона на искрите и надеждата, която раздаваше на простосмъртните. Ти гореше, но недогоря... Разля се, но не попи… Остана в прегръдките на всяка недолюбена жена, в чашата на всяко недопито вино и в дима на всяка недопушена цигара… Остана в спомените на неосъществената Любов. Тук мой бедни приятелю искам прошка... Аз бях този, който подшушна на Боговете, че Ти, простосмъртният, пиеш приживе от елексира на Вечността. С първия недописан стих усети наказанието им… и с първата несподелена прегръдка."
Няма коментари:
Публикуване на коментар