Очите на есента

Очите на есента

- Подозирах, че пак си се сринал. Не Ти ли писна тази детска люлка? Не мислиш ли, че е време да пораснеш?

- Лесно е да седиш на пейката и наблюдаваш палавите деца в парка. Това го може и Бог.

- А тази оклюмала глава дарява ли Те с усещане за Свобода?!

- Не споменавай тази дума тук! Звучи извергски и садистично! Пронизва с абсурдната си илюзорност! 

- Тогава отново: Тази оклюмала глава не Те ли прави от онези жертви, които така искренно презираш и ненавиждаш?!

- Не ме вкарвай в тази клоака емоционална разложеност! Жертвата иска отмъщение или опяване и съжаление! Нищо от това не е част от чувствителността ми! Даже презирам и смъртта! Презирам всичко свързано с поглед навън от себе си...

- Тогава от къде тази болка, мъка и разочарование?! Токова е силна, че искри и пали около Теб! От къде тази пронизваща радиоактивност?! 

- Отиди в зоопарка и погледни в очите на пантерата или ягуарът уловен в джунглата и затворен в клетка. В тях ще видиш моята радиоактивност! 

- Значи пак опираме до... Свободата...

- Не споменавай тази изнасилена от гравитацията и центрофугата на вакуума дума!Не е тя! Друго е...

- Усещането, че това не е твоя Свят?!

- Не! Още по - лошо! Усещането, че това не съм аз...

************************************************

         Листото завърши траекторията на Свещенната геометрия рисувана от есенния вятър и пикира докосвайки с финална нежност пожълтялата плът на земята. Всички тоналности на багрите с които беше обсипано от палитрата на Твореца на сезоните, даряваха хумуса с естетиката на завършения кръговрат. Преди листото окончателно да се слее с безразличието на преходността, една ръка го пое в длани и издигна към залязващото слънце. Листото застана между слънцето и две блестящи и вперени очи. Надупчено с иглата на бушуващите елементи, то се превърна във филмова лента деляща два свята един от друг и предпазващи същите от изгаряне или изкривена рефлексия. Очите мигаха усмихнато и се наслаждаваха на оживелите багри на обреченото на пепел листо. Слънцето пръскаше вечерна щедрост и правеше възможна всяка случайна игра на невинност в която смърт и живот вървяха ръка за ръка... 

*************************************************

- Сега Ти поолекна, нали? 

- Да... примирих се с мисълта, че всяка секунда съм друг.

- Но все още си тъжен... 

- Тъгата вече няма значение. Тя вече е характер и съдба...

- И утре ще Те видя в естественото Ти състояние на безпричинна радост?!

- Да ... Винаги трябва да пръскам това което нямам и искам да имам!

- А листото?! 

- Него ще полея със смолата на надеждата и ще го нося на гърдите си до последния си дъх...