Вихри и доразъртания
Малкото невръсно момче завъртя шарения пумпал имитиращ палитрата на дъгата цветове без да отклонява нито за миг очи от него. Наблюдаваше плавните и плъзгащо танцуващи движения по излъскания до ослепителност под и прилегна по корем опрял челюстта си на обърнатите длани. В този момент време не съществуваше. Въобще не си беше поставил за цел да брои завъртанията. Правеше го отново и отново екзалтиран от странното усещане, че в това тривиално завъртане има повече отколкото изглеждаше. Всяко завъртане ускоряваше и забавяше нещо в него и го залюляваше в някакво странно неравновесие, което се предаваше на всичките му сетива. Естествено малкия Веско не беше в състояние да опише тези свои усещания. Щеше да му е необходима цяла вечност за да се научи да облича света в думи и понятия по начин, надхвърлящ тривиалността на сивото ежедневие и придаващ на вербалност и семантика смисъл значително над вегитиране и оцеляване. Още нямаше как да разбере, че Словото е Любов само по себе си…
Невръстното дете не знаеше, че е свидетел на Чудо. В неговия свят това беше правило. То не правеше разлика между приказност и реалност, защото съзнанието му инстинктивно подбираше елементи и събития отговарящи на младата му и игрива природа. Там все още всичко беше безпричинно… даже радостта и мъката. Колко тъжна щеше да е картината няколко десетилетия след това. Тогава насилствено, но и абсолютно доброволно, въпреки всички манипулации на "зрелия" свят, съзнанието му щеше да отфилтрира всичко това от младостта му което го е правило щастливо. В същото време щеше да се концентрира точно върху онези фрагменти изсушаващи съзнанието с повторяемостта на сивото ежедневие и най - озъбената и тъжна от всички възрастни игри - Борба за Кокъл! Колко странно и логично е, че тази сивота, озъбеност и изсушеност щяха да станат и краските на една старческа есенност… тъгата на последния сезон.
Но до тогава Веско разполагаше с цяла Вечност! Да! Вечността беше с него и щеше да го напуска с онази майчинска усмивка, която изгасва последна в живота на едно дете…
Невръстното дете беше неволен свидетел на чудото на Вихъра. Завъртания пумпал беше манифестация на процес обхващащ не само целия космос и човешко битие, но и подсказваше процеси водещи към Архитектът на вселената наричан от възрастните Бог. Пумпалът манифестираше мултидименсионалната вселена, където въртящ се взривяваше трите нютонови и едното айнщайново измерения от 4 в поне 12 измерна вселена и с това отваряше портите на човека пред цялата величественост на Творението. Там граници нямаше да има! - Както нямаха граници човешките емоции! Там нямаше да има пространство! - Както нямаше пространство за човешкия ум и интелект! - Нямаше да има и Смърт и Старост! ... защото всичко беше Кръговрат и спирки и завъртания по него…
Точно тази мистерия заковаваше вниманието на малкия Веско! Подсъзнателно, интуитивно, магнитичко за детската душа. Ето, сега животът му беше в период на развъртане, набиране на сила, изригване! Всичко това развъртявано от великата ръка на мистерията на човешкото съществуване зад която стоеше и дланта и бащинския порив на Великия Отец… онзи, без когото животът не само е невъзможен, но и няма смисъл…
Щеше да последва и фазата на Спускане, Откъсване… фаза, в която свободно щеше да се завъртим и плъзнем по живота, изящно минаващи през релефите и неравностите му. Там щяхме да се сблъскваме и отскачаме от всяка опасност и заиграваме с всеки фрагмент привличащ вниманието ни… , а след това… след това финалните доразвъртания…, но дотогава…
До тогава имаше време! Все още му предстояха чудеса! Предстоеше му училището в което се учеше всичко, но не и това как да си щастлив. Предстоеше му улицата цапаща го не само с онази кал отмивана от пералнята, но и калта на човешките взаимоотношения под формата на цялата палитра емоционална чума, на която е способен Сапиенса! И тогава, ТОГАВА щеше да съзре НЕЯ, онова вълшебно същество, което щеше да спира сърцето му и жигосва с огън непознат до сега. Тя щеше да пали в него огън, в който смърт и живот изглеждаха смешни на фона на просторите които отваряше в неговата душа! Тя! Тя...
Ежедневието щеше да охлади тази свръхнова от Любов и Красота… Щеше да се подаде на Доразвъртането на Вихъра - Пумпал и щеше да направи възможен стиха:
Рози и пепел
Да и предложа роза
това отдавна е за нея проза
и вечеря пред загасваща камина
как времето във нея пламъка спомина
така оставяме опърлени от страх да бъдем
там дето огъня бушувал е и пепелта не съдим.....
Няма коментари:
Публикуване на коментар