Светлина и сенки

 

  

                                Светлина и сенки

    Това, което Хората възприемат за светлина, Човеците отчитат за заиграване на сенки с различни тоналности на черно, сиво и бяло. Хората обичат драмата на полярностите. Човеците се вдъхновяват от интуитивният усет, че сенките са онази част на светлината, която прави видима катедралата на материалното проявление...олтарят на изгубените души наречен Кръст и Плът!
   За Хората това остава невидимо и неосъзнато, защото сетивата им са сковани от страхове и оверижени за времето. Там всеки отчетлив такт на стенният часовник се забива като кинжал и издялва резки в секундарника на плътското... дърворезбата на земното. 
   Ти, мое Дете, родено като Човек и помнещо Бащиният Дом, ти, мое малко копие на невинността на Вселената, играй си смело със светлото на Земята! Истинското слънце все още е скрито за Теб, но слънцето в тази странна галактика ще ти напомня за онази светлина, която огрява навсякъде и всички кътчета на безкрая. За този благодат няма пространство и време, тъй както няма пространство и време и за твоето сърце... 
   Ти, моя все още мъждукаща Звездице, Ти носиш зрънцето, от което е поникнал всемира! Топлината на Мама ще напомня уюта на звездният Ти Дом! Нейната усмивка ще напомня приветливостта на южното небе и пролетното утро. Влажният и поглед ще прожектира световете, които си посещавало, а леките прорези по лицето и ще те предупреждават за земните несгоди и тревоги... киселият и горчив вкус на живото в нас.

    Докосни, моя Искрице, докосвай светлото на тази Земя. Знай, че истинската светлина става видима само, когато се заиграва в раболепен танц с това, което наричаме Материя. Танцувай и Ти с нея!

Носталгия

                                                      Носталгия

    

    Тъгата Ти, мое Дете, не е Тъгата на загубата, скръбта и опечелението. Твоята тъга е носталгия. Тъгата по далечния и истински звезден Бащин Дом! Не тъжи, Дете мое... Сянката, която хвърляш на тази земя, въпреки, че е в Черно / Бяло, е само твое умалено копие на истинската Ти... Тази Ти се къпе вечно в цялата палитра на онези цветове, които искрят от Светлината идваща от Отца ни! 
     Знам твоята Тъга, мое Дете... Част от нея е за онова земно същество, което би искала да видиш до Теб и споделиш онова чувство, наричано тук - земна любов. Ще ти трябва цяла вечност за да разбереш, че това същество си Ти!
   Не тъжи, мое Дете!

 

Сърце

                                Сърце

Късчето светлина, държаща в ръцете си, мое Дете, не е от тази земя, а е от звездите. И Топлината му е от там... топлина идваща от онзи огън, който е пронизал Вселената с любов и живот!

   И ти, мое Дете, си рожба на този огън, но той първо е завихрил родителите Ти в любовния танц на всеотдайността и сливането им е постлало пътя Ти към тази Земя. 

    Сега си тук... поела в дланите си късче плът носеща в себе си лавата на животворното. Искаш да го споделиш с този свят, който казват, че бил грешен и недостоен... пълен с болка, мъка и тревоги. Знай, мое Дете, че точно тези болки, мъки и тревоги ще са ръженът, с който ще се разрива жаравата и подсилва огъня. В този огън ще доизгарят и последните съмнения, че всичко е материя и преходност... и, че освен пепел, нищо не остава. 

     Не тъжи, мое Дете... Един ден ще пресече пътя Ти онова същество, което няма да чака да подариш сърцето ти, а ще го изисква! И тогава няма да има мъка, тревога или болка, които да спрат устрема ви да се доближите един до друг и да допрете сърцата си. Светът около вас ще се избистри и подсили цветовете и багрите си. Шумовете ще се превърнат в музика, а музиката в танц... танцът в полет, полета в разтваряне в безкрая, а там... там ви чака безсмъртието хванато в едно мигновение земно щастие! Знайте тогава, мои Деца, че това ще е привкус на едно по - велико щастие и любов, това на истинския ви Отец, онзи, без който всичко е без смисъл и есенция. 

     До тогава, мое Дете, ти смело рискувай тази малка светлина от плът. Нека препуска и затихва в ритмите на необяздените човешки емоции и потрепва в прегръдките на любимите същества. Нека усети студът на отчуждението и жаравата на екстаза,  защото само така ще се научи да не залита в разкъсващите полярности на разделението. На този къс светлина и топлина, мое Дете, му е нужна само любов, а тя познава само единното и цялостното. 

     Сега, мое мило Дете, изправи поглед и погледни наоколо! Осъзнай за първи път, че ние сме слънцето, луната и звездите и, че няма тъмнина, а само липса на светлина. Огрявай пътищата на тази сиротна земя, мое Дете! Тя винаги има нужда от слънца като Теб!

 

За двама

                                                 

                                             За двама

    Самотните пътища са винаги в Черно / Бяло. Техните закривености не са заформени от маршируващи хора, а са заформени от залитащи хора. Така Пътя вече не е безумна ровеща река помитаща всичко пред нея, а тих поток напояващ душата на Скитника. 

         И Ти, моя Скитнице, днес вървиш, но твоята походка наподобява онзи танц, в който валсът се танцува от един, въпреки, че е за двама. Липсващия хоризонт Те лишава от илюзии, а мъглата дава онова усещане за сигурност, което замества него...онзи, който трябваше прегръщайки Те да те пази от хапещата яснота на заобикалящата ви пустош. 

          Сега върви, Ти моя несподеленост... върви натам... натам, където Пътя и Ти се сливате в онази фаталност, която хората наричат съдба... Там ще споделиш себе си с Времето, а то е моят Път! 

 

Сън сънувам

 

                Сън сънувам 

Сън сънувам, друмища друмувам.
В небе се стапям, в синьото трептя.
В нощите на луната все слугувам.
И в изгрев къпан тихо все шептя:
Дали това, с което все будувам
е от земята черна или от Отца... 

Сън сънувам, друмища друмувам.
В росата виждам нечии сълзи.
В зеленото се губя, все умувам. 
Дали следи оставил съм преди?
За преходното все да се страхувам...
и дали са горди моите Деди... 

Сън сънувам, друмища друмувам...
Ще извървя усмихнат тази самота...
Тук нека още малко полудувам.
На танц ме канят Болката... Скръбта...
Тъй само някога ще замъдрувам,
посрещнал със усмивка и смъртта...

Моята Земя

 

                            Моята Земя 

    Не бе достатъчно да стъпвам по Теб... Не бе достатъчно да тичам, да се въргалям и лежейки да те прегръщам. Ти беше повече от майка и любима. Повече от щедър, но строг баща и предизвикателна от пакостлив брат. Твоята красота беше достъпна само за имащите респект от теб и беше видима само за онези поети, които имаха дарбата да превеждат душата ти на човешкият език.

       Ето... Днес ще потанцувам с теб... Този бяг няма да е състезание с ветровете, а любовната ми ласка, която ще е онзи ритуал отдаващ сърцето ми на най - красивите ти краски...тези на земните цветя. Аз съм едно от тях...моя любвеобвилна Земльо!

Нюанси

                                                            

                                            Нюанси

    Нюансите на бяло - черния спектър на светлината не носят топлина на душите ни. Те очертават контурите на свят, в който самотата е попила в порите на всичко видимо и притиска човешката душа в менгемето на Тъгата. Последната е маската на носталгията... онази сила, която ни тика по пътя към себе си и небесната ни Родина!
     Бих искал сърцата ни да съберат повече обич и топлина. Бих искал очите ни да виждат повече от сивите нюанси на безличното ежедневие и търсят деня в цялата му красота... от порумяняващото утро, през цъфтящите багри на деня към аления залез... до черния покой на ноща. Бих искал сърце и очи да станат приятели и разменят ласките на Светлината и Топлината... принадлежащи винаги една на друга. 
    В този ден Багрите на Деня и Топлината на сърцето ми не затанцуваха любовния си танц и лишиха кръвта ми от бълбукащата игривост на червената Река на Живота. Не беше студът този, който вледеняваше струите живинка стремящи се да достигнат всяко кътче на тялото ми. Не беше свенливото зимно слънце, което лишаваше деня от гланцът на видимото. Не бяха и очите... те само бяха вперени в нищото на човешката самота. 
       Днес ще избягам от затвора на притихналото и настръхнало от липса на любов сърце. Днес ще прережа ръждивия разкъсващ пояс с който е обвито то и ще дам отново въздух на душата ми... да диша... да диша с устрема да люби всичко, което е лишено от благословия на цветовете на природата! Там някъде ще "поникне" и Тя... Тази, която е достойна за любовта ми!