Денят на Трансдевите

Денят на Трансдевите

       При други обстоятелства тези редове щяха да липсват. Щеше да липсва и цяла верига от събития, обвила като ДНК съзнание, имало непредпазливостта да се метне на мустанга на пришпорена от биохимия неврология. Само хистерията на невежеството щеше да протестира против това безумие, което строго погледнато беше интелигентен опит да се лишим от смазващата бетонност на закърпеното с остарелите конци на възпитанието всекидневно съзнание. Ние трябваше да получим импулс за разцъфване… Нямаше да го получим от радио и телевизия, алкохолния кръчмарски гуру или университета със спаружени недоклатени сътруднички и хиперсексуални интелектуални мозъци на мъже, лишени от репродуктивната пъстрота на природата. Импулсът трябваше да е природен и венчан с целесъобразността на биохимията! 

       Първата ми среща с Аманита, Строфария и Псилоцибе беше белязана от стеснителност типична за средностатистически комплексар, образован за някои активности от телевизия, книги и интернет и някой друг полеви опит на "сухо". Директния мултидименсионален сблъсък с някои обекти е действително съпроводен от взрив на сетивата, труднопоносим от новобранци. Пътят от пищния бюст на дамата до каньонът на обречеността е по-дълъг от двата края на необятната вселена и по-отчайващо къс от усещането за блудкава вълна топлина между краката на несретника. Всичко е въпрос на необучена неврология в търсене на ултимативния опит! 

Строфария първа ме зарови в прелестите си. Още преди да започна с флирта се усетих в средата на "приключението". Прегръдката и беше черно-бяла, но през пролуките на бельото, с което ме беше прикрила, виждах невероятната цветност на света, сякаш беше облян в евтини и неестествено ярки бои, произведени в китайската провинция /не се чете/ и пласирани нелегално на пристанището в Наполи от сенегалец, спасен по погрешка от бреговата охрана, опитвайки се да напусне завинаги Европа. Чувството за яркост бавно бе предадено на сетивата ми и напомни възбуждащата суха прохладност на чаршафите след взет душ... и очакването шумът на сешоара от банята да заглъхне окончателно. 

       Миг след това Строфария ме изстреля… Като къс олово, отлято от несретна детска играчка под напора на налягане, създадено от полумокро средновековно джепане. Горе-долу толкова беше и дистанцията, която в последствие установих, че съм взел от !?!?? ... себе си!? Една риба Немо ми шептеше отнякъде да продължавам да плувам и да не забравям да отварям хрилете, ако не искам да се овъздуша. Махайки с краката наляво и надясно едва успях да се промъкна през развалините на древния град /пак не се чете/ оставен в наследство на пустинята от Александър Македонски, и най-добрата му Приятел/ка. Една сълза от несподелен героизъм прие форма на НЛО и малко преди да направи от жирафа владетел на пустинята и прати камилата в архивите на Анима Мунди, се разпръсна на хиляди спори, оплождащи пустинята с гъбите на радостта и безумието! Космоса тържествуваше и аз бях свидетел на това Чудо! Бях посветен! Виждах себе си на пъпа на новата Галактика, където Аз и Аз беше нелокализиран и всепроникващ… където синева, зеленина и облачна белота се сливаха с всеки хилав опит да видим себе си, опаковани в тленност!

       Усетих още веднъж хладната прегръдка на Строфария. Малко преди да ѝ споделя обичта си, някакси предусещаща това, тя ме издърпа отново в Мен и направи цялостен. Прониза ме безнадеждна болка. Мисълта, че никога повече няма да сподели нежността си с мен ме премазваше. Щях да я потърся в някоя жена… макар и прекрасно да знаех, че и жената можеше да споделя този премазващ екстаз...

       Тогава пред мен се изправи Аманита… Червената ѝ плът взриви ново измерение… и засмука с прелестите си. Това е приятели… смърт, екстаз и живот са аспекти на безумието, зад което прозираше идеята на Бог отвреме навреме да се допираме до величествеността му!